Умението да бъдеш малцинство

Всеки трябва да бъде малцинство поне веднъж в живота си. В оня, буквалния смисъл на думата. Да си физически различен. Да го знаеш. Ако го забравиш, да ти бъде напомняно. С втренчен поглед, с празното място до теб във влака, с прекъсването на разговори, когато се приближиш. Защото ти не си част от тълпата. Не можеш да се скриеш, да забравиш, че съществуваш. Всеки един мускул в теб знае, че си от другите. Да си малцинство значи да си нащрек. Да се доказваш непрекъснато и да разбираш, че това никога няма да бъде признато от мнозинството. Да си малцинство значи да си жив. Когато си истински сам преоткриваш себе си. Усещаш във врата си топлия, сладък дъх на най-ниските страсти. Заиграваш се с омразата, бориш се със страха, безцелно търсиш онова забравено чувство за принадлежност, което да те избави от отчаянието. "Свобода или смърт" звучи така гордо, когато си на хиляди километри от костите на последните хора, изрекли тия думи с някакъв смисъл в тях. И ето, че поредният човек подминава празното място до теб във влака и ти се иска да изкрещиш - "И аз бях като теб! Някога и аз можех да подминавам различните!" Но не го правиш, а стоиш и чакаш. Чакаш момента, в който пак ще се стопиш в тълпата.

Сръбското и алкохолът са полезни за здравето

Понякога е необходимо да стигнеш до крайности, за да оцениш това, което имаш. Необходимо е да погледнеш всичко отвън с чистото сърце на изгнаник. Понякога трябва да отидеш на майната си, за да преоткриеш очевидното. Всеки ден виждам нещастните лица на съвременните хора. Напреднали, модерни, преуспели, градски, лъскави и оборудвани с последна дума на техниката, нещастни, празни, сериозни, вглъбени, самотни. Бачкат здраво, харчат много, смеят се малко, нямат приятели, освен в "социалните мрежи", а бутонът "харесва ми" е единственият им емоционален отдушник. Докато гледах огромните жилищни термитници на Токио, (тук трябва да призная, че погледът ми вече е претръпнал от тази гледка) си мислех, че има нещо ужасно сбъркано в живота ни. Някаква фундаментална грешка в програмния код, която накрая ще даде син екран и всичко ще спре да работи. Знам, че с времето пронизващият студ на развития капитализъм ще замрази и моето сърце. Но балканецът в мен ще си е жив. Все ще намеря някъде да изпсувам или да се напия. Но не защото е петък вечер и трябва да се разтоваря от стреса, а защото идвам от едно малко, побъркано място, където хората си чупят бутилки в главите, където разговорите лице в лице са още актуални, където да пиеш е социална норма, където, понякога, свободата все още е по-важна от парите.
Някои хора биха си помислили, че с този текст си противореча. Майната им :)

За Ботев, и Лорка, и Вапцаров, и всички останали...

Искам да съм идеалист. Да имам своя истина. Да не се съмнявам как ще изживея живота си и да съм сигурен, че ако умра за каузата си ще бъда щастлив. Искам да гледам в една посока и да зная, че всички други са погрешни. Да бъда като нощна пеперуда привлечена от огън и да не ми пука, че ще изгоря. Да крача уверено напред, да се влея в тълпа себеподобни и да вървим към светлото бъдеще. Искам пълното религиозно изживяване, ама за атеисти. Да открия мястото си в историята, като изчезна, разкъсан от множеството.
Искам безпаметни пиянски вечери с моите братя, а после с голи гърди да посрещнем щиковете на статуквото. И кръвта ни да попие в пожълтелите вече памучни ризи, а телата ни да лежат в незнайни гробове. За да може векове по-късно да бъдем все така неразбрани. А глупавите ни, идеалистични стихове, надраскани върху амбалажна хартия, да се четат от просълзени девойки в училище. И портретите ни, нелепо окичени из държавни институции, да стоят гордо в подкрепа именно на онова грозно, смъртоносно статукво. Докато най-накрая някой не извика: "Свободата или салама, Санчо?" Тогава пак ще се родим. Ще заемем местата си в кръчмите. Ще поемем куршумите в гърдите си. Ще отдадем младостта си на мечтите. И отново ще умрем неразбрани.
От пясъчните кули на 21 в. някои наричат това "романтично".

Права и свободи

Понесена от жарките слънчеви лъчи, дългата ръка на апатията ме е хванала за гърлото и не ме пуска, сякаш аз съм единственото й спасение. "Мързел" биха го нарекли някои по-нечувствителни люде, но аз държа на "политическата коректност" и не използвам такива тежки слова. Ала дори и в това неприятно състояние на духа, нещо в мен се раздвижи, когато вчера прочетох един цитат. Няма да крия, че по принцип мразя цитати. Още от времето, когато в 7 клас непрестанно ми натякваха, че неминуемо трябва да защтавам тезите в едно литературно интерпретативно съчиние (кой изобщо ги измисля тия названия?) с цитат от съответното произведние. Сякаш даскалите по литература не знаеха наизуст 5-те евентуални аргумента, които един седмокласник би могъл да си изсмука от пръстите, за да напише нещо толкова лишено от смисъл и въображение, като литературното интерпретативно съчинение (съжалявам за повторението, ама ме кефи да го произнасям наум). Освен тези мои детски спомени, винаги съм намирал, че цитатите от конкретни автори и философи, които имат претенцията да ни покажат как те са разсъждавали по определен въпрос (като противно на всякаква логика се изваждат от контекст и се пльосват в кавички, окичени някъде на стена или пък в книга с цитати в стил "The best of...") по-често успяват да ме извадят от емоционалния ми еквилибриум, отколкото да ме накарат да се замисля. И въпреки това, вчера се почувствах душевно окрилен от един цитат на Волтер, който чух съвсем случайно. А именно: "Може и да не съм съгласен с това, което казвате, но съм готов да умра, за да защитя правото ви да го кажете." (не претендирам за точност на превода... не знам френски... то дори не е сигурно, че Волтер го е казал... абе, не e тва важното, leave me alone, ok!)
Замислих се, къде е свободата на словото тук и сега. Самият факт, че пиша този текст означава, че я има. Но колко от нас се възползват от нея? Колко от нас дори се замислят, че правото на свободно изказване е извоювано с кръв, а не е някаква си даденост? Днес свободата на словото не е потъпквана от диктатори (поне не и в държави като нашата). Историята е доказала, че насилието не може да убие свободното слово. Но апатията и нихилизмът могат. Истината е, че днес ние потъпкваме свободата на словото. Самите ние, които се давим в океан от свободи, а използваме само правото си на задоволяване на нуждите. Потъпкваме я с глупавата ни автоцензура, с тъпата ни "политическа коректност", с мизерното ни мрънкане вечер вкъщи, последвано от поредния ден на апатично съществувне. Всички ние, които понижаваме тон, когато говорим за властимащите на обществени места. Всички ние, които раждаме реплики като "Абе, много открадна, ама и много направи за града!" (е тва си заслужава да влезе в книга с цитати!). Всички ние, които безропотно седим и чакаме поредния политически Месия да се спусне от висините небесни. Всички ние, които не си купуваме месо, а теглим кредит за нов ДжиЕсЕм. Всички ние убиваме свободата на словото всеки ден. Всички ние не заслужаваме дори да се причисляваме към един и същ биологичен вид с хора като Волтер. Всички ние ще умрем в мизерия - някои в кашони, други в Гучи и Армани - това е без значение, защото мизерията е състояние на духа.

Бестселър за ависодомия

Току-що, от нЕмане кво да правя, си погледнах в статистиката на блог-а, да видя откъде тече трафик към това зле поддържано, забравено от б(л)ога място. Гуугъл сърч, оказва се. Нормално - казвам си. Я, да видим що за търсения са довели тези заблудени души до моето малко мухлясало емоционално мазе. Най-новият "сърч" е за ключова дума "ависодомия". Мхм... Е, всеки си има нужди... "Кой съм аз, че да съдя?" - прозвучава в главата ми на развален английски с неподправен балкански акцент.
Насочвам се към по-стария линк. В ума ми вече се превъртат варианти от сорта на "бът плъг", "скуърт" и "ваджейнъс", макар за последното да не съм сигурен, че съм писал (т.е. не бях писал). Обаче се оказва, че търсената информация е на тема "Как да напиша бестселър?" (въпросната публикация е неуспешен опит за иронизиране на Дан Браун и бестселърския конвейер). Б(л)оже, колко мъка има по тоя свят, Б(л)оже! Човекът, търсил "ависодомия", безвъзвратно вече ми стана симпатичен. С Гуугъл ли ше напишеш бестселър? С инструкции от типа "Как да преодолеем менопаузата?" или "Как да си Бог в леглото"? Тва ли е вече литературата за нас? Някакъв бизнес, занаят, дето "си има цака"? Аз все още гледам на писането на книги, като на изкуство. Може да съм тъп. Може тоя да е прав (не знам що автоматично реших, че е мъж... сексист съм си). Може всичко в живота да "си има цака". А може и да живеем в общество, в което хората се интересуват основно от извратени сексуални фетиши и как да преуспеят по всевъзможни начини. Второто ми се струва по-ненормално.

Butt plug (r)evolution

Хмм, дали всичко това е случайно?

Социална мастурбация

Затъмнена стая. Пъпчивото лице на млад тийнейджър е огряно от светлината на монитора. Образи танцуват в облещените му очи. Бузите му почервеняват. Капки пот избиват по челото му.
"Охх, по-бързо, де, по-бързо! Мале, как бих влезнал в тая... Ебаси кефа! Ше зема да си тегла една... Аре по-бързо, де! Ебаси позата! Много яко! Я, още една да си тегла..."
Лампата светва. Силуетът на майка му е на вратата.
- Кво правиш ти, бе?!
- Ми, във фейсбук съм, ама нета е бавен. Тегла си късметчета и гледам снимките на Пешо от бала. Виж в ква поза е тука! Ше взема да влезна в групата "Новините на турски са най-големият ми проблем". Човек трябва да има гражданска позиция, даже и на 14.
- Браво, маме, голям си ми хакер. Отивам да си догледам за Бехлюл.

Каква е разликата между Фейсбук и порно сайт? В едното влизаш за 20 минути, свършваш си работата и излизаш. В другото висиш с часове и накрая даже и не свършваш.

Прекомерното социално самозадоволяване води до деформация на умението ви да общувате в среда, в която няма бутон "Харесва ми" и емотиконка "Сърце", "Усмивчица" или "Целувчица".

Прекалената социална мастурбация води до други социални изкривявания, като "социален ексхибиционизъм", "социално воайорство", "социална нимфомания", "социална педерастия" и "социална ависодомия" (look it up, bitch!).

Прекомерната социална мастурбация води до желанието да "споделяш" живота си, вместо да го живееш.

Всяко едно от по-горните заключения ми изглежда като статус във фейсбук или туитър, което ме депресира.
Може да ме аднете във туитър, фейсбук, майспейс, скайп, Джи-мейл, АйСиКю, ексХамстер, ютуб, порнтуб, фликър и форума на дата-та.

Демокрация vs Тероризъм

Осама е мъртъв! Заклан, гръмнат, взривен или бог знае какво - това не интерсува никой. Важното е, че е ликвидиран. В Ню Йорк огромна тълпа се събра и крещя "USA! USA!", като че ли току-що бяха спечелили олимпйско злато. В Пакистан хора се събраха и горяха американски знамена. Едните - убедени защитници на демокрацията и свободата (по презумпция), празнуваха убийството на един старец. Другите - назадничави екстремисти, противници на демокрацията и религиозни фанатици (по презумпция), протестираха против него. Само аз ли виждам нещо нередно в цялата тая история? Демокрацията, която американците узурпираха като някакъв бранднейм, не предвиждаше ли съд преди изпълнение на присъдата? Не искам да звучи сякаш се застъпвам за тероризма, ама, мамка му, даже и нацистите са ги съдили и чак тогава са ги ликвидирали. Не защото някой е имал нужда да изслушва тяхната истина, а защото това е единственият правилен и цивилизован начин. Защото нали това е демокрацията, която (на хартия) присъства в мокрите сънища на всеки средностатистически американец? Нали в демократичното общество даже и серийните убийци ги съдят? Или не беше така? Съгласен съм, че има хора, които не заслужават да живеят, но когато си се самопровъзгласил за защитник на някакъв морал, на някакви принципи, не смятам, че е редно да им противоречиш с действията си по такъв брутален начин. Затова предлагам САЩ да приемат титлата "глобален милиционер". Тогава всичко ще е наред и никой няма да се ядосва, когато "морските тюлени" му видят сметката, щото е заплаха за националната сигурност (на САЩ? Не! На целия шибан свят, бате!). Наздраве за Обама, смърт за Осама! Или беше обратното?

Exhume to consume

Не е далеч денят, в който на екрана на телевизора ще се изписва:
"Внимание! В продуктовото позициониране има предаване."
Да живее комерсиализацията!

Май ми трябва Туитър...

Видяхме ли всичко?

Преди няколко дни гледах един от емблематичните филми на 80-те, а може би и на 20 в., като цяло - Brazil. Наиситна хубав филм, с хубави идеи и прекрасна реализация. Една чудесна алегория, представяща абсурда на нашето време - от пластичната хирургия, през бюрокрацията, та чак до по-екзистенциалните въпроси, които всеки рано или късно си задава. И като повечето качествени произведения на изкуството той е едновременно и смешен, и трагичен, и драматичен, и провокиращ, и какво ли още не. Всичко това отдавна вече е изказано от доста по-големи капацитети от мен. Всичко това ми бе известно преди да го гледам и съвсем естествено очакванията ми бяха оправдани. Страхотен филм, въздействащ на много нива - нещо, което за съжаление, все по-рядко може да се каже за съвременните му събратя. Истината, обаче е, че не бях разтърсен, а по-скоро задоволен. Не бях шокиран, не бях смутен, не бях дори развълнуван. Не получих онзи електрически импулс, който удря тялото, когато ти бъде предоставена нова храна за размисъл. По-скоро усетих онова леко гъделичкане, което гали егото, когато откриеш потвърждение на идеите и, колкото и смешно да звучи от устата на убеден атеист - вярванията си, увековечени от човешкия гений. Но освен това - нищо. Сигурно защото съм сляп за тънкостите на кинематографията. Сигурно защото през 80-те са минали едва 2 години от появяването ми на бял свят. Сигурно защото мрачната сянка на тоталитаризма никога не е надвисвала над живота ми. Сигурно има много причини, всички до една правдободобни. Именно заради това, аз дори за момент не се опитах да потърся вината във филма и нямам и намерение да го правя. Но неспособността ми да бягам от въпроса "Защо?" ме провокира да помисля в тази насока.
През краткия си жизнен път до момента съм забелязал една интересна способност, по-вероятно функция на времето, в което съм израснал, а не плод на талант или пък съзнателни усилия. А именно - успявам да извлека информация - идеи, сюжети, хрумвания, знания, наречете го както искате, от голямата част от медийния поток, който ни залива ежедневно. Няма съмнение, че това е присъщо на повечето от хората в моето и следващите поколения, но точно в тази способност откривам разликата между последните 20 години и хилядите преди тях, през които се формира голяма част от дискурса на човечеството. Повторение е ималo и винаги ще има - сюжетите се променят (макар напоследък да не можем да го кажем с такава сигурност), но екзистенциалните въпроси - не. Вероятно това, което изказвам в момента, отдавна е било изказно (навярно някой ще извади едно цитатче от любимата книга и ще махне с ръка, нулирайки мозъчните ми напъни с един жест - не бих могъл да споря с това). И все пак, спецификата на нашето време ни кара да погледнем по един малко по-различен начин на този въпрос. Нека и аз се възползвам от освобождаващата от отговорност сила на цитата - "Количествените натрупвания водят до качествени изменения." Нима не живеем в безпрецедентна епоха, когато информационният поток постоянно стимулира сетивата ни? Не е ли точно нашето време моментът, в който забавление, изкуство и реалност се преплитат в един безкраен порочен кръг, където въпросът "Кой съм аз и защо съм тук?" е задаван толкова често, че е станал демоде? Не сме ли точно ние хората, способни да гледат равнодушно черно-белите документални кадри от Втората световна война, но да тръпнат от вълнение, когато се докосват до 3-измерния свят на "Аватар"? Възможно ли е изобщо да запазим чувствителността си към общочовешките проблеми, когато трагедиите на света са се превърнали в наше ежедневие? Остава ли ни нещо друго, освен да приемем за даденост, че в съвремието ни смъртта на повече от 20 000 души, в крайна сметка, ще бъде приравнена до сриване на индекса "Никкей" на стоковата борса? В една такава среда, успява ли изкуството, пък било то и "комерсиално", да ни затрогне, и най-важното - да ни накара да си задаваме въпроси и да поставяме под съмнение света около нас?
Отговорът не може да бъде еднозначен. Въпреки това, докато наблюдавам съвременното популярно изкуство, независимо от неговите проявления, виждам една тенденция, която не бих определил като тревожна, но е леко стряскаща на фона на разтърстващия за човечеството 20 в. и уроците, които той би трябвало да ни е дал. Днес сякаш все по-малко хора, независимо дали "артисти" или редови граждани, като мен и вас, са склонни да говорят за общочовешкото и се концентрират основно върху личното, а политиката сякаш се превърна в тема-табу, която е засягана само от време на време от автори и режисьори (все по-често срещания синдром на "аз съм млад и не се интересувам от политика"). Ако погледнем музиката, например, като едно от най-реакционните изкуства на 20 в., бихме се запитали какво, по дяволите, става? Не мога да повярвам, че в епохата, когато виждаме безпрецедентно преместване на икономическо и политическо влияние от запад на изток, когато фундаменталния ислям заплашва да погълне Арабския свят, а с него и Европа, когато САЩ се гърчи под тежестта на свръх-консумацията, единствената чуваема музика (защото съм сигурен, че някой някъде създава и друга) се занимава с тръскащи се задници и партита. Къде е рокът на нашето време? Къде е пънкът на нашето време? Къде е дори грънджът на нашето време? Наистина ли никой няма какво да каже по въпроса?
По същия начин и литературата, и киното сякаш станаха далеч по-интимни, лични и конкретни. Важна е емоцията - тук и сега. Филми, като фаворита на Академията тази година - "Речта на краля", започват все по-често да оставят горчивия привкус на въпроса "Е, и?" в устата. Сякаш вече е престъпление да накараш някой да почувства емоция, да си зададе въпрос и след тези 2 часа прекарани в киното.
И така, разглезени от лесно достъпните емоцийки, изпълнени с интерпретации и отговори на най-важните въпроси, ние крачим уверено напред, без да спрем и без да се огледаме. Защото знаем, че по-добро няма. Зашото Оруел пише фантастика, а ние живеем в реалността - с камери над главите и политическа коректност в устите. Защото изкуството вече няма друга функция, освен забавлението, и защото кожата ни, на 20, е по-дебела от тази на африкански слон. Защото както порно-индустрията унищожи и постави в рамка дълбоко интимния и сакрален акт на сексуалност между двама души, така и масмедиите унищожиха и поставиха в рамка нашите чувства и способността ни да се вълнуваме от заобикалящия ни свят. Защото душите ни са инертни. Защото вече сме видели всичко.
Онзи ден, във влака (къде иначе?) на път за вкъщи, наблюдавах намръщените физиономии и слушах безкрайните оплаквания на спътниците си. Жужене от "Уф"-кания, "Ох"-кания, псувни и пръхтене. Изведнъж безкрайната нечленоразделна тирада бе рязко прекъсната от смях, после гръмогласен вик: "Лельо Ваня, аз се прибрах! Прибрах се! Лельо Ваня!" и пак смях. Беше един от местните луди, който често се качва на пътническите влакове между Реброво и Своге. 45 минути в компанията на 40 души и единствената истинска емоция бе тази на един луд, който се прибира у дома.
Гледайте Brazil, ако още не сте. Хубав филм е. Може да сте като този луд и да се развълнувате. За мен май вече е късно.

Тричане по мексикански

- Уважаеми зрители на "Мексиканската национална телевизия", сега ще включим пряко нашия репортер Пенетрацио ла Химена де Санта Мария кон Верга Мачетон де Брухо, директно от селцето Бродилово в планината Консепсион ел Хесус де Странджа, където се извършва стар езически обичай, още от времето на маите - "Тричане на човешки сърца". Пенетрацио, с теб е бай Педро "Кетцълкоатъла", който от години принася в жертва човешки сърца. Би ли го попитал как се чувства от целия шум, който се вдига около този древен обичай? Някои твърдят, че е нехуманно да се хващат хора от съседните села и да им се изтръгват все още туптящите сърца от гърдите...
- Бай Педро, какво мислиш за всичките тия "защитници на човешките права", които се опитват да забранят обичая?
- Аз от дете си спомням как дядо ми, Бог да го прости, Девичката да пази духа му, всяка година по Сирни Заговезни принасяше поне по 2-3 човека в жертва за здраве и берекет. Между другото, то за туй се казва и "сирни", щот колкото повече съсирена кръв има по олтара, толкова по-хубава ще е годината. После и баща ми го правеше, а сега и аз. Това си е стара традиция, хубав обичай. Качваме жертвата на пирамидата в селото, опъваме я на олтара - много хубав олтар, между другото, прадядо ми е донесъл парче от кръста, га бил ходил до Божи Гроб и сме го вградили вътре за здраве. Та връзваме жертвата на олтара, после с обсидианов нож му отваряме гръдния кош и му изтръгваме сърцето. Ако тупне повече от 10 пъти преди да спре, значи голям берекет ще има през годината. След туй ритаме трупа по стъпалата на пирамидата и ако се претърколи чак до долу всички в селото ще са живи и здрави. Получава се много хубав празник за всички, особено за децата. Не знам що искат да ни отнемат хубавата традиция. Ние си го правим туй откак съществува селото...
- Добре, бай Педро, благодаря ти. Тук при мен е и кметът на селото Пабло Ескобар де Пута Мадре ел Хесус "Панчо Вия"-та. Кмете, колкото и да е изненадващо, обичаят "Тричане на човешки сърца" е в разрез, както със законите на Мексико, така и с няколко международни конвенции за човешките права. Как ще коментирате?
- Ами, това тук е хилядолетен обичай. Аз съм издал заповед да се спре, но нищо не мога да направя, за да го предотвратя. Хората просто искат да си го правят.
- А органите на реда?
- Нали не намеквате, че някой трябва да бъде арестуван, само защото бил изтръгнал 2-3 човешки сърца... Освен туй, местният полицай ходи да търси хора за жертвоприношенията от съседните села, както е правел прадядо му едно време. Аз какво да направя? Да го уволня, че спазва традициите в рода си ли?
- Както виждате, уважаеми зрители, местната власт е безсилна пред вековните обичаи, част от нашата идентичност. Хората дори заплашват с бунт, ако се опитат да им отнемат празника. В крайна сметка, какво са няколко закона, пред старите традиции с неясен произход и безсмислена жестокост? За "Мексиканската национална телевизия", репортер бе Пенетрацио ла Химена де Санта Мария кон Верга Мачетон де Брухо.



- Абе, бай Педро, чакай да те питам. На тебе що ти викат "Кетцълкоатъла"?
- Зарад мойта либовна писалка 20 сантиметра.
- Ибаси змиъта!
- Ъ-ъ, Пенетрацио, още сме в ефир.
- Пинче ту мадре, пендехо!

Спомени

Сивата права на „Опълченска”. Прах и изгорели газове във въздуха. Топлината на зимното слънце по кожата. Вървя. Слушалки в ушите. Play.

Познатата интродукция ме връща. Там където за първи път я чух. Далеч. Спомен за мирис на пропит от влага въздух нахлува в ноздрите ми и ме кара да забравя софийския смог. Песен на цикади. Довчера чужди хора, превърнали се в най-близки по принуда. Започва.

On the corner of Main Street
Just tryin’ to keep it in line
You say you wanna move on
and you say I’m fallin’ behind
Can you read my mind?

Сивите контури на улицата се разширяват и размиват. Тротоарите са пълни с хора. Море от движение. Плувам ли или потъвам? Неоновите светлини озаряват всичко и всички. Нощ? Ден? Отпред гротескно високата фасада на „109”. Гигантски надпис „Merry Xmas”. Не сме ли октомври? „Ирашшай, ирашшай!” Облак прах. Минава петицата.

I never really gave up on
breakin’ out of this two-star town
I got the green light, I got a little fight
I’m gonna turn this thing around
Can you read my mind?

Вкъщи съм. Камината гори. Пламъци играят по лицето ми. Всичко е същото. Всичко ми се вижда променено. Цяла една държава сякаш застинала в непохватен танц. Умът ми е далеч. Само топлината на тялото под мен ме връща. Тя е тук и сега. Трябва да се върна. При нея.

The good old days, the honest man
The restless heart, the Promised Land
A subtle kiss that no one sees
A broken wrist and a big trapeze

Отново съм там. Вече не е толкова странно. Непознатото се е скрило зад илюзии. Илюзии за приятели, за дом, за ежедневие. Малък бар в западен стил. Евтино саке. Музика от Ipod свързан към колони. Един от многото нови приятели пуска песен. Наздравици, прегръдки, самозаблуди, мечти, алкохол. Главозамайващ коктейл. Стигнал съм до моста на „Сливница”. В мътната вода долу се носи труп на дебел плъх.

Oh well I don’t mind, if you don’t mind
Cause I don’t shine if you don’t shine
Before you go, can you read my mind?

Студено есенно утро. На хоризонта се вижда синкав надпис “SA”. „Враждебна”. Няма по-подходящо име на света. Смесица от страх и очакване. Последен поглед към всичко, което обичам, от височината на ескалатора. Проверка на металдетектор. После самота.

It’s funny how you just break down
Waiting on some sign
I pull up, to the front of your driveway
With magic soaking my spine
Can you read my mind?

Пак у дома. Половин година или цял един живот? Мечтаните фанфари са само леки тръпки по гърба. Дотолкова ли се втвърди сърцето ми? Но тя е тук. Нейната топлина ще го раздвижи отново. Дано ме изтърпи. Reverse culture shock? Bullshit. Ще се върна. Полетът ми само леко закъснява.

The teenage queen, the loaded gun
The drop dead dream, the Chosen One
A southern drawl, a world unseen
A city wall and a trampoline

Най-сетне там. Повече от 12 часа във въздуха, 2 тъпи филма и полуизяден инстант рамен за закуска. Добре облечен господин ме качва на автобус. Това ли е мястото, за което мечтая от няколко години? Да – по всичко личи. Паянтово общежитие. Два инстант нуудълса и един инстант приятел за вечеря. Всички сме заедно в самотата си. Тук, където всичко е временно. После може би ще ни липсва.

Oh well I don’t mind, if you don’t mind
Cause I don’t shine if you don’t shine
Before you jump
Tell me what you find when you read my mind

Чакам полета за София. Екрана на DS-a осветява лицето ми. Дали се е променило? Наоколо хора. Отново разговори на български в ушите ми. Колко по-хубаво бе, когато можех да не слушам какво говорят околните. Искам да избягам. От кого? От тези ли? Не си заслужава. Кола, минала на червено, профучава на сантиметри от крака ми. Скърцане на гуми и нечути псувни.

Slippin’ in my faith until I fall
You never returned that call
Woman open the door don’t let it sting
I wanna breathe that fire again

Седим на познатия диван. Спомени в главата ми. Блуждаещ поглед. Безсмислено ли е всичко? Виждам сълзи в очите й. Глупак. Как може да е безсмислено, когато тя е до теб? Събуди се.

She said I don’t mind, if you don’t mind
Cause I don’t shine if you don’t shine
Put your back on me
Put your back on me
Put your back on me
The stars are blazing like rebel diamonds cut out of the sun
When you read my mind

Прегръщам я. Гледаме телевизия и се смеем. Отново съм вкъщи. Щастлив. Върнах се. Ти ме върна с любовта си. Благодаря ти.