вторник, 9 август 2011 г.

Права и свободи

Понесена от жарките слънчеви лъчи, дългата ръка на апатията ме е хванала за гърлото и не ме пуска, сякаш аз съм единственото й спасение. "Мързел" биха го нарекли някои по-нечувствителни люде, но аз държа на "политическата коректност" и не използвам такива тежки слова. Ала дори и в това неприятно състояние на духа, нещо в мен се раздвижи, когато вчера прочетох един цитат. Няма да крия, че по принцип мразя цитати. Още от времето, когато в 7 клас непрестанно ми натякваха, че неминуемо трябва да защтавам тезите в едно литературно интерпретативно съчиние (кой изобщо ги измисля тия названия?) с цитат от съответното произведние. Сякаш даскалите по литература не знаеха наизуст 5-те евентуални аргумента, които един седмокласник би могъл да си изсмука от пръстите, за да напише нещо толкова лишено от смисъл и въображение, като литературното интерпретативно съчинение (съжалявам за повторението, ама ме кефи да го произнасям наум). Освен тези мои детски спомени, винаги съм намирал, че цитатите от конкретни автори и философи, които имат претенцията да ни покажат как те са разсъждавали по определен въпрос (като противно на всякаква логика се изваждат от контекст и се пльосват в кавички, окичени някъде на стена или пък в книга с цитати в стил "The best of...") по-често успяват да ме извадят от емоционалния ми еквилибриум, отколкото да ме накарат да се замисля. И въпреки това, вчера се почувствах душевно окрилен от един цитат на Волтер, който чух съвсем случайно. А именно: "Може и да не съм съгласен с това, което казвате, но съм готов да умра, за да защитя правото ви да го кажете." (не претендирам за точност на превода... не знам френски... то дори не е сигурно, че Волтер го е казал... абе, не e тва важното, leave me alone, ok!)
Замислих се, къде е свободата на словото тук и сега. Самият факт, че пиша този текст означава, че я има. Но колко от нас се възползват от нея? Колко от нас дори се замислят, че правото на свободно изказване е извоювано с кръв, а не е някаква си даденост? Днес свободата на словото не е потъпквана от диктатори (поне не и в държави като нашата). Историята е доказала, че насилието не може да убие свободното слово. Но апатията и нихилизмът могат. Истината е, че днес ние потъпкваме свободата на словото. Самите ние, които се давим в океан от свободи, а използваме само правото си на задоволяване на нуждите. Потъпкваме я с глупавата ни автоцензура, с тъпата ни "политическа коректност", с мизерното ни мрънкане вечер вкъщи, последвано от поредния ден на апатично съществувне. Всички ние, които понижаваме тон, когато говорим за властимащите на обществени места. Всички ние, които раждаме реплики като "Абе, много открадна, ама и много направи за града!" (е тва си заслужава да влезе в книга с цитати!). Всички ние, които безропотно седим и чакаме поредния политически Месия да се спусне от висините небесни. Всички ние, които не си купуваме месо, а теглим кредит за нов ДжиЕсЕм. Всички ние убиваме свободата на словото всеки ден. Всички ние не заслужаваме дори да се причисляваме към един и същ биологичен вид с хора като Волтер. Всички ние ще умрем в мизерия - някои в кашони, други в Гучи и Армани - това е без значение, защото мизерията е състояние на духа.

4 коментара:

  1. Много вярно казано. И аз съм разсъждавала доста върху този проблем. Жалко, че където хората имат мнение, нямат воля да го изкажат, а там където нямат - се тая.
    P.S. Аз понижавам тон катo говора за Вера и Нина също, не щото ме е страх да не ме бият, a просто така се обсъждат другите хора. Със зли думи и тих тон. Муааааааааааааааааааааааааааа
    Не,с ериозно - готин текст.

    ОтговорИзтриване
  2. Стига, бе. Не е така. Както по времето на Волтер е имало и люде, които си мълчат и понижават тон (говорейки за каквото и да е... някои хора просто си говорят, понижавайки тон. ^^ и не само... хех.), така и днес ги имаме същите. И Ботев е казал "глас в пустиня", и ти сега го казваш... и ако тръгнем да се ровим, 100% за всяко едно време ще изкараме по един такъв, който да възроптае по този начин.
    В крайна сметка винаги е имало и хора, които отстояват, и такива, които си мълчат. Просто в момента други проблеми са налице. И пак така - някои си се борят, други, или повечето - масата, да ги наречем^^... са си се заврели в миша дупка. Ама това е, какво да правиш... винаги си е било така. Всяка епоха с тегобите си. Въпросът е, може би, ние от кои сме? ^^
    Тъжното е, наистина, че не дооценяваме супер много неща. Но и това май винаги си е било така. Дешоу?... ^^

    ОтговорИзтриване
  3. Разликата е, че по времето на Ботев и Волтер и т.н. наистина е можело да загубиш живота си отстоявайки мнението си. И въпреки това много хора са имали позиция, готови са били да жертват всичко в името на свободата, защото са я нямали. Днес, на хартия сме свободни, и това ни е достатъчно. В 21-и век не искам да има маси, а индивиди. Но всъщност процесите са точно обратни. Няма силни позиции, няма аргументи, няма противопоставяне на идеи - всичко се приема за даденост. Ето това е най-страшното. Защо хората се страхуват да мислят и говорят различно? И не става въпрос за тва да си купиш Мак вместо ПЦ, а да се запиташ наистина ли това, което правим е единственото правилно? Има ли нещо по-добро? Как напримевр щяхме да стигнем до тук ако я нямаше идеологическата опозиция на Студената война? Когато има алтернитиви има и съмнение, стремеж към постоянно усъвършенстване. Трябва някой да задава фундаменталните въпроси. А имам чувството, че медиите не го правят. Иначе, съм съгласен - индивидуалности, които да говорят свободно винаги ще има. Въпросът е да има чуваемост и ответна реакция. Струва ми се, че днес има прекалено много шум, който пречи.

    ОтговорИзтриване