нема заглавие

Живееш или оцеляваш?

Къде е разликата?

Животът е оцеляване.

Оцеляването е живот.

Искам да спя. Всичко да е сън.

Не, буден съм.

Гледат ме. Преценяват ме.

Как изглеждам. Как говоря.

Материал. 人材. Кога?

Кога станах това? Или още не съм.

Наивникът в мен още се бори. Още ви ненавижда.

Нищожества.

Без идеали. Без истински мечти.

Роби на вещи. Роби на капитал.

Родени роби. Никой от вас не е свободен.

Свободата е от другата страна.

Свободата е пияна.

Свободата не признава авторитети зад бюра и в костюми.

Свободата е суров талант.

Некултивиран във вашите университети.

Неопетнен от вашите модели на потребление.

Неизложен за продан.

Вашето време също ще свърши.

Вашите празнословия са мимолетни.

Вашето съществувание - незначително.

Епоха на амнезията.

Цяло поколение, което не поглежда назад.

Аз съм тук и сега.

Аз мога!

АЗ искам!

АЗ!

АЗ!

АЗ!

Всичко е загубено.

Салам или свобода, да му еба майката?

screw you all

Не съм артистичен, нито интересен. Не съм последователен или отговорен. Нито пък съм добре възпитан. Не говоря книжовно на нито един от трите езика, които по стечение на обстоятелствата, владея. Много малко хора се интересуват от мен и аз се интересувам от много малко хора. Не съм подреден. Не си записвам всичко прилежно в тефтер. Не ям здравословно и не спортувам редовно. Не се старая, ако нямам личен интерес. Не съм работлив. Не съм всеотдаен. Не съм религиозен. Пия. Не пуша, не защото е вредно, а защото смърди. Не взимам нищо за чиста монета. Нямам принципи.
Всичко изброено по-горе са съзнателни избори.

Нощта, в която почти получих просветление, но преди това заспах

Последна глътка от разреденото уиски „Сантори”. В чашата остава само лед.
- Ирашшай! – вика келнерът – влизат клиенти. Група „сарариман” идват да се напият след поредния ден препълнен със стрес, неизпълними крайни срокове и допълнително работно време.
Поръчвам. Трябва да изпия около 20 от тия скапани уискита. Или поне да ги смеся с нещо. Провиквам се за наливна бира. Идва почти веднага. Малка, като всичко останало наоколо. Всичко трябва да е свито, да не се набива на очи, да не пречи, да не стряска, да не смущава, да съществува на ръба на видомото и невидимото. Понякога чувствам, че най-големият град на планетата просто се опитва да се скрие в някой ъгъл. Като срамежлив, дебел тийнеийджър в час по физическо. Но знам, че отвън има небостъргачи, тълпи, светлини и викове. Винаги съм обичал парадоксите. Сигурно затова съм привлечен от това място.
Съвсем забравих, че не съм сам. Тук, някак си, не върви да пиеш сам. Не, не е много по-различно от България, в това отношение. Когато поживее в Азия, човек си дава сметка, колко по-близък е нашият манталитет до ориенталския отколкото до западноевропейския. Изпивам малката халба наполовина. Замъти ли се главата ми? Още един страничен ефект от живота в Токио – способността да пиеш големи количества алкохол се губи. Изчезва някъде, заедно с удивлението от хилядите хора по улиците, от претъпканите влакове и безумното количество светлини. На такива места родовата памет е поставена под въпрос. И въпреки това, пак мога да изпия повече от всеки на масата.
- Още една бира!
Вслушвам се в разговора. Някаква поредна тъпотия за любовните взаимоотношения. Във всяка кръчма празнословията се леят правопропорционално на количествата алкохол. Някой задава глупав въпрос. Един от тия, дето се задават само на пияна глава. Нещо от сорта на „Какво според вас искат жените от една връзка?” Всеки се изказва. Дори не си правя труда да слушам. Изведнъж настъпва неловко мълчание. Гледат ме. Май е дошъл моят ред. Трябва ли да кажа нещо?
- Кампай! – извиквам японския еквивалент на „Наздраве!” и изпивам халбата до дъно.
Зяпат ме тъпо. После смях. Когато се запознавам с нови хора, предпочитам да им давам усещането, че лесно могат да ме разберат. Че знаят какво си мисля, и че те самите са енигма за мен. По този начин винаги имам предимството да изненадвам, вместо да съм изненадан. Не, че има някакво значение, по-скоро някакъв странен навик, придобит незнайно къде и незнайно кога.
- Просто е. – казвам – Жените искат мъже, мъжете искат жени. С изключение на редките случаи, когато мъжете искат мъже, а жените – жени. Отвъд тези граници дискусията става прекалено конкретна, че да генерализираме с подобни безсмислени въпроси.
Мълчание.
- Уиски без лед! Отивам да се изпикая...
Тоалетната е тясна. Кой пък е очаквал нещо различно? На стената е залепена молба от заведението - „Една крачка по-близо”. Имат предвид една крачка по-близо до писоара. Ако мина още една крачка по-близо, ще трябва да вляза вътре, скапаняци! Когато съм пиян често се нервирам от безкрайното количество надписи, съобщения, молби и указания разлепени по всяка възможна гладка повърхност в тоя град. Човек не може да се подхлъзне или да се спъне на спокойствие, без преди това да е бил предупреден!
Вратата се отваря и някакъв тип с повече лак за коса, отколкото майка му е ползвала през изминалата година, ме гледа стреснато. Споко, пич, излизам! Нема да си ги мериме!
Уискито ме чака. Идването ми на масата прекъсва някакъв раговор. Ама, приказвайте си, моля ви! Аз не държа да участвам.
- Колко време остава от „номиходай”-я?
- 30 минути.
В японските кръчми има нещо, което се нарича „номиходай” – пиеш каквото искаш и колкото можеш в рамките на определен период от време. Добра схема, стига клиентите да не са източноевропейци, или скандинавци, или от Великобритания. Изобщо, европейците сме големи пияници.
30 минути? Трябва да забързам темпото. Още две уискита! После бира, джин с тоник, някакъв си коктейл, допивам на някой сакето, последна поръчка, пак уиски. Плащам някаква сума и излизам. Студеният въздух на вечерта. Навсякъде светлини и шумове. Мечти и надежди, и смях, и сълзи, и копнежи, и срам, и пари, и терзания, и успехи, и провали, и живот. Без край. Без смърт. Най-голямата илюзия. Обичам да съм пиян в тоя град!
Кога съм се прибрал? В главата ми напира торнадо от думи. Няма кой да ги чуе. Дори аз съм глух за тях. Лягам си.

Свободата придоби форма на Фарадеев кафез

Интернет еба майката на човечеството. Днес, докато пусках рандъм сърч в Гуугъл ми излезе съобщение, че е засечена ненормална активност от мойто АйПи и трябва да докажа, че съм човек, като вкарам един от ония криви кодове, дето ги улучваш от 5-ия път. Целият ми живот се притежава от корпорации като Гуугъл и Фейсбук. Те решават дали съм човек или не. Разпознават лицето ми, като сканират снимки. Знаят къде съм бил, кво съм ял, как съм стигнал до там. Ако имах смартфон щяха да знаят къде съм във всеки един момент. По принцип, не се смятам за параноик, но фактът, че всички намират тва за нормално ме натъжава. Натъжава ме това, че понеже вчера, примерно, съм направил Гуугъл сърч за тва колко му е голям на Мандинго, днеска във Фейсбук ми се появяват реклами за хапчета за уголемяване на пениса. Не виждате ли, че това е ужасно? Не искам Фейсбук да ме свързва с Пешо, дето не сме си говорили от 3-и клас. Аз ше го направя сам, ако е необходимо. Всички на Земята са се побъркали. Тва не е комуникация, тва е извращение. Единствените печеливши са мазни чичковци, които разпродават лична информация на други мазни чичковци. Човек не може да поддържа контакт със всеки рандъм пич, с който е прекарал 2-3 месеца от живота си. Къде са истински важните хора тогава? Всеки ден честитиш рождения ден на някой, с който едва ли ще се срещнеш пак в обозримото бъдеще... после забравяш рождения ден на майка си, щото тя няма фб. И мутацията на човешките взаимоотношения е само върха на айсберга. Единственият начин човек да се чувства свободен е да се завре във Фарадеев кафез. Каква ирония.

Образованието вече няма смисъл

Докато си бия главата да довърша поредната курсова работа, която не казва нищо, не интересува никого и не отива никъде, няма как за пореден път да не се запитам "Какъв е смисълът?" Защо от момента, в който влезнеш в училище, системата се опитва да те набута в академична рамка? Защо са ми промили мозъка да изпитвам неудобство, когато изразявам различна от приетото позиция, била тя и напълно грешна? Защо, по дяволите, ако повтаряш като папагал, получаваш награда, а ако се съмняваш - порицание? Вече отдавна не сме във времето, когато единствената истина за света идва от мухлясали страници, прочетени на мъждукащата светлина на свещ. Информацията не е нещо безценно, което трябва на всяка цена да запомниш - тя е даденост. Няма по-жалка картинка от "Минута е много" в епоха, в която за 20 секунди може да узнаеш всеки ненужен факт, натъпкан в главите на групата неудачници в студиото. Такова знание не е нужно никому.
Искам преподаватели, които спорят с мен, без да ме порицават. Които ми показват, защо позицията ми е грешна, а не просто зачеркват с червен химикал. Които не очакват от мен да мисля по определен начин, а просто да мисля и да се съмнявам. Защото ако питаш даскала по физика в местното СОУ какво е гравитация, той ще ти отговори без капка съмнение. Но ако питаш квантов физик в ЦЕРН, вероятно ще ти отговори, че той, а и никой друг не знае какво всъщност предизвиква гравитационното притегляне. За единия света е поставен в ясна рамка, за другия - тепърва се разкрива. Единият преподава на мен, на вас и на децата ви. Другият се появява по Дискавъри за 5 минути в предаване, водено от Морган Фрийман... и после накъде? Ограничаваме мисълта, стесняваме полезрението и толерираме тесногръдие в името на тясната специализация. Защо има разделение между наука и изкуство? Къде е тая граница? Ако 1+1=2 е наука, то 1+1=4 изкуство ли е?
На какво учат изпитите, обикновено? Има една задача/въпрос с едно решение/верен отговор. Каква е тая простотия?! Едно единствено решение, което трябва да знаеш предварително и нищо друго. Ако учех собственото си дете как да си живее живота, едва ли щях да му кажа "Виж сега, всеки един проблем, който срещнеш има едно единствено решение. Ако не го знаеш си прецакан. Тва е."
Образованието е в клинична смърт. Време е да се отрежат някои дърти академични тумори. Иначе светът е обречен.

Бунтът на пръстите

Стоя и чакам. Влак. Понякога чувствам, че влаковете са тегнеща прокоба над моя живот. Но съм привикнал. Дори може да се каже, че изпитвам извратена любов към тях. Към атмосферата вътре. Това си остава едно от малкото места, където е възможна оная, старата форма на воайорство, която няма нужда от изпращане на покана и безкрайно натискане на бутон "Харесва ми".
Тук влаковете не закъсняват. Всичко е предварително обявено. Знам точно кога ще пристигне. Знам точно къде ще спре. Знам в кой вагон ще вляза. Знам в коя част на вагона ще бъда. Знам кой поред ще съм, тъй като всички вече са оформили опашка и чакат. Знам кога ще пристигна. Знам на кой перон ще сляза. Аз го знам и всички го знаят. Втренчили сме се предизвикателно в лицето на Хаоса с безизразни физиономии... и чакаме.
Влакът идва. Всичко се случва с усещане за "дежа вю". Сядам на свободното място. Срещу мен се открива редица от уморени лица - неспокойни, недоспали, необщителни. Лицата на хора, които са успели в живота.
Плюя на социалните норми и се вглеждам в младо момиче. Бузите му са осветени от екрана на iPhone. Очите, украсени със задължителните изкуствени мигли, са статични и сухи. Втренчени и немигащи. Има нещо призрачно в това неподвижно лице. Единствено пръстите й се движат. Грациозно докосват, чертаят и шарят по екрана. Само допреди месеци тези изящни пръсти са натискали френетично по калпавите копчета на някой стар телефон. Но сега! Каква феерия от движение! Един малък Ренесанс се разиграва пред погледа ми. Разчупили оковите на Тъмните векове на клавиатурата, свободни, пръстите творят симфония във възхвала на човешкия дух. Никой не го забелязва. Дори момичето, пред чието лице се разиграва тази драма. Всичко наоколо е статично. Всичко наоколо е стерилно.
Мъжът срещу мен се раздвижва, вади бяла маска от чантата си и я поставя върху лицето си. Знам, че скоро трябва да слизаме. Всички го знаят. Не знаят само за онзи малък бунт срещу реда. Бунтът на пръстите, който завинаги ще остане без свидетели и без последствия. Защото Хаосът, колкото и да е красив, не е нищо повече от спорадично смущение в системата.