петък, 23 март 2012 г.

Нощта, в която почти получих просветление, но преди това заспах

Последна глътка от разреденото уиски „Сантори”. В чашата остава само лед.
- Ирашшай! – вика келнерът – влизат клиенти. Група „сарариман” идват да се напият след поредния ден препълнен със стрес, неизпълними крайни срокове и допълнително работно време.
Поръчвам. Трябва да изпия около 20 от тия скапани уискита. Или поне да ги смеся с нещо. Провиквам се за наливна бира. Идва почти веднага. Малка, като всичко останало наоколо. Всичко трябва да е свито, да не се набива на очи, да не пречи, да не стряска, да не смущава, да съществува на ръба на видомото и невидимото. Понякога чувствам, че най-големият град на планетата просто се опитва да се скрие в някой ъгъл. Като срамежлив, дебел тийнеийджър в час по физическо. Но знам, че отвън има небостъргачи, тълпи, светлини и викове. Винаги съм обичал парадоксите. Сигурно затова съм привлечен от това място.
Съвсем забравих, че не съм сам. Тук, някак си, не върви да пиеш сам. Не, не е много по-различно от България, в това отношение. Когато поживее в Азия, човек си дава сметка, колко по-близък е нашият манталитет до ориенталския отколкото до западноевропейския. Изпивам малката халба наполовина. Замъти ли се главата ми? Още един страничен ефект от живота в Токио – способността да пиеш големи количества алкохол се губи. Изчезва някъде, заедно с удивлението от хилядите хора по улиците, от претъпканите влакове и безумното количество светлини. На такива места родовата памет е поставена под въпрос. И въпреки това, пак мога да изпия повече от всеки на масата.
- Още една бира!
Вслушвам се в разговора. Някаква поредна тъпотия за любовните взаимоотношения. Във всяка кръчма празнословията се леят правопропорционално на количествата алкохол. Някой задава глупав въпрос. Един от тия, дето се задават само на пияна глава. Нещо от сорта на „Какво според вас искат жените от една връзка?” Всеки се изказва. Дори не си правя труда да слушам. Изведнъж настъпва неловко мълчание. Гледат ме. Май е дошъл моят ред. Трябва ли да кажа нещо?
- Кампай! – извиквам японския еквивалент на „Наздраве!” и изпивам халбата до дъно.
Зяпат ме тъпо. После смях. Когато се запознавам с нови хора, предпочитам да им давам усещането, че лесно могат да ме разберат. Че знаят какво си мисля, и че те самите са енигма за мен. По този начин винаги имам предимството да изненадвам, вместо да съм изненадан. Не, че има някакво значение, по-скоро някакъв странен навик, придобит незнайно къде и незнайно кога.
- Просто е. – казвам – Жените искат мъже, мъжете искат жени. С изключение на редките случаи, когато мъжете искат мъже, а жените – жени. Отвъд тези граници дискусията става прекалено конкретна, че да генерализираме с подобни безсмислени въпроси.
Мълчание.
- Уиски без лед! Отивам да се изпикая...
Тоалетната е тясна. Кой пък е очаквал нещо различно? На стената е залепена молба от заведението - „Една крачка по-близо”. Имат предвид една крачка по-близо до писоара. Ако мина още една крачка по-близо, ще трябва да вляза вътре, скапаняци! Когато съм пиян често се нервирам от безкрайното количество надписи, съобщения, молби и указания разлепени по всяка възможна гладка повърхност в тоя град. Човек не може да се подхлъзне или да се спъне на спокойствие, без преди това да е бил предупреден!
Вратата се отваря и някакъв тип с повече лак за коса, отколкото майка му е ползвала през изминалата година, ме гледа стреснато. Споко, пич, излизам! Нема да си ги мериме!
Уискито ме чака. Идването ми на масата прекъсва някакъв раговор. Ама, приказвайте си, моля ви! Аз не държа да участвам.
- Колко време остава от „номиходай”-я?
- 30 минути.
В японските кръчми има нещо, което се нарича „номиходай” – пиеш каквото искаш и колкото можеш в рамките на определен период от време. Добра схема, стига клиентите да не са източноевропейци, или скандинавци, или от Великобритания. Изобщо, европейците сме големи пияници.
30 минути? Трябва да забързам темпото. Още две уискита! После бира, джин с тоник, някакъв си коктейл, допивам на някой сакето, последна поръчка, пак уиски. Плащам някаква сума и излизам. Студеният въздух на вечерта. Навсякъде светлини и шумове. Мечти и надежди, и смях, и сълзи, и копнежи, и срам, и пари, и терзания, и успехи, и провали, и живот. Без край. Без смърт. Най-голямата илюзия. Обичам да съм пиян в тоя град!
Кога съм се прибрал? В главата ми напира торнадо от думи. Няма кой да ги чуе. Дори аз съм глух за тях. Лягам си.

2 коментара:

  1. Поредно попадение от твоя страна. Разчувствах се и ми се допътува. Ако не пътувам, ще пукна по някакъв кошмарен начин, но преди това ще стана много дебела и грозна, и НЕфакабъл, което определено НЕ искат жените. От една връзка или от много. Ох. Айде... :) Даде ми отскок на деня.

    ОтговорИзтриване
  2. Mnogo mi haresa istoriqta!Ne naprazno edna nasha obshta poznata oshte kato bqhte v 8-mi klas te obqvi za genii!Napravo se zamislih.Produljavai...!

    ОтговорИзтриване