събота, 21 януари 2012 г.

Бунтът на пръстите

Стоя и чакам. Влак. Понякога чувствам, че влаковете са тегнеща прокоба над моя живот. Но съм привикнал. Дори може да се каже, че изпитвам извратена любов към тях. Към атмосферата вътре. Това си остава едно от малкото места, където е възможна оная, старата форма на воайорство, която няма нужда от изпращане на покана и безкрайно натискане на бутон "Харесва ми".
Тук влаковете не закъсняват. Всичко е предварително обявено. Знам точно кога ще пристигне. Знам точно къде ще спре. Знам в кой вагон ще вляза. Знам в коя част на вагона ще бъда. Знам кой поред ще съм, тъй като всички вече са оформили опашка и чакат. Знам кога ще пристигна. Знам на кой перон ще сляза. Аз го знам и всички го знаят. Втренчили сме се предизвикателно в лицето на Хаоса с безизразни физиономии... и чакаме.
Влакът идва. Всичко се случва с усещане за "дежа вю". Сядам на свободното място. Срещу мен се открива редица от уморени лица - неспокойни, недоспали, необщителни. Лицата на хора, които са успели в живота.
Плюя на социалните норми и се вглеждам в младо момиче. Бузите му са осветени от екрана на iPhone. Очите, украсени със задължителните изкуствени мигли, са статични и сухи. Втренчени и немигащи. Има нещо призрачно в това неподвижно лице. Единствено пръстите й се движат. Грациозно докосват, чертаят и шарят по екрана. Само допреди месеци тези изящни пръсти са натискали френетично по калпавите копчета на някой стар телефон. Но сега! Каква феерия от движение! Един малък Ренесанс се разиграва пред погледа ми. Разчупили оковите на Тъмните векове на клавиатурата, свободни, пръстите творят симфония във възхвала на човешкия дух. Никой не го забелязва. Дори момичето, пред чието лице се разиграва тази драма. Всичко наоколо е статично. Всичко наоколо е стерилно.
Мъжът срещу мен се раздвижва, вади бяла маска от чантата си и я поставя върху лицето си. Знам, че скоро трябва да слизаме. Всички го знаят. Не знаят само за онзи малък бунт срещу реда. Бунтът на пръстите, който завинаги ще остане без свидетели и без последствия. Защото Хаосът, колкото и да е красив, не е нищо повече от спорадично смущение в системата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар