петък, 16 септември 2011 г.

За Ботев, и Лорка, и Вапцаров, и всички останали...

Искам да съм идеалист. Да имам своя истина. Да не се съмнявам как ще изживея живота си и да съм сигурен, че ако умра за каузата си ще бъда щастлив. Искам да гледам в една посока и да зная, че всички други са погрешни. Да бъда като нощна пеперуда привлечена от огън и да не ми пука, че ще изгоря. Да крача уверено напред, да се влея в тълпа себеподобни и да вървим към светлото бъдеще. Искам пълното религиозно изживяване, ама за атеисти. Да открия мястото си в историята, като изчезна, разкъсан от множеството.
Искам безпаметни пиянски вечери с моите братя, а после с голи гърди да посрещнем щиковете на статуквото. И кръвта ни да попие в пожълтелите вече памучни ризи, а телата ни да лежат в незнайни гробове. За да може векове по-късно да бъдем все така неразбрани. А глупавите ни, идеалистични стихове, надраскани върху амбалажна хартия, да се четат от просълзени девойки в училище. И портретите ни, нелепо окичени из държавни институции, да стоят гордо в подкрепа именно на онова грозно, смъртоносно статукво. Докато най-накрая някой не извика: "Свободата или салама, Санчо?" Тогава пак ще се родим. Ще заемем местата си в кръчмите. Ще поемем куршумите в гърдите си. Ще отдадем младостта си на мечтите. И отново ще умрем неразбрани.
От пясъчните кули на 21 в. някои наричат това "романтично".

Няма коментари:

Публикуване на коментар