Образованието вече няма смисъл

Докато си бия главата да довърша поредната курсова работа, която не казва нищо, не интересува никого и не отива никъде, няма как за пореден път да не се запитам "Какъв е смисълът?" Защо от момента, в който влезнеш в училище, системата се опитва да те набута в академична рамка? Защо са ми промили мозъка да изпитвам неудобство, когато изразявам различна от приетото позиция, била тя и напълно грешна? Защо, по дяволите, ако повтаряш като папагал, получаваш награда, а ако се съмняваш - порицание? Вече отдавна не сме във времето, когато единствената истина за света идва от мухлясали страници, прочетени на мъждукащата светлина на свещ. Информацията не е нещо безценно, което трябва на всяка цена да запомниш - тя е даденост. Няма по-жалка картинка от "Минута е много" в епоха, в която за 20 секунди може да узнаеш всеки ненужен факт, натъпкан в главите на групата неудачници в студиото. Такова знание не е нужно никому.
Искам преподаватели, които спорят с мен, без да ме порицават. Които ми показват, защо позицията ми е грешна, а не просто зачеркват с червен химикал. Които не очакват от мен да мисля по определен начин, а просто да мисля и да се съмнявам. Защото ако питаш даскала по физика в местното СОУ какво е гравитация, той ще ти отговори без капка съмнение. Но ако питаш квантов физик в ЦЕРН, вероятно ще ти отговори, че той, а и никой друг не знае какво всъщност предизвиква гравитационното притегляне. За единия света е поставен в ясна рамка, за другия - тепърва се разкрива. Единият преподава на мен, на вас и на децата ви. Другият се появява по Дискавъри за 5 минути в предаване, водено от Морган Фрийман... и после накъде? Ограничаваме мисълта, стесняваме полезрението и толерираме тесногръдие в името на тясната специализация. Защо има разделение между наука и изкуство? Къде е тая граница? Ако 1+1=2 е наука, то 1+1=4 изкуство ли е?
На какво учат изпитите, обикновено? Има една задача/въпрос с едно решение/верен отговор. Каква е тая простотия?! Едно единствено решение, което трябва да знаеш предварително и нищо друго. Ако учех собственото си дете как да си живее живота, едва ли щях да му кажа "Виж сега, всеки един проблем, който срещнеш има едно единствено решение. Ако не го знаеш си прецакан. Тва е."
Образованието е в клинична смърт. Време е да се отрежат някои дърти академични тумори. Иначе светът е обречен.

Бунтът на пръстите

Стоя и чакам. Влак. Понякога чувствам, че влаковете са тегнеща прокоба над моя живот. Но съм привикнал. Дори може да се каже, че изпитвам извратена любов към тях. Към атмосферата вътре. Това си остава едно от малкото места, където е възможна оная, старата форма на воайорство, която няма нужда от изпращане на покана и безкрайно натискане на бутон "Харесва ми".
Тук влаковете не закъсняват. Всичко е предварително обявено. Знам точно кога ще пристигне. Знам точно къде ще спре. Знам в кой вагон ще вляза. Знам в коя част на вагона ще бъда. Знам кой поред ще съм, тъй като всички вече са оформили опашка и чакат. Знам кога ще пристигна. Знам на кой перон ще сляза. Аз го знам и всички го знаят. Втренчили сме се предизвикателно в лицето на Хаоса с безизразни физиономии... и чакаме.
Влакът идва. Всичко се случва с усещане за "дежа вю". Сядам на свободното място. Срещу мен се открива редица от уморени лица - неспокойни, недоспали, необщителни. Лицата на хора, които са успели в живота.
Плюя на социалните норми и се вглеждам в младо момиче. Бузите му са осветени от екрана на iPhone. Очите, украсени със задължителните изкуствени мигли, са статични и сухи. Втренчени и немигащи. Има нещо призрачно в това неподвижно лице. Единствено пръстите й се движат. Грациозно докосват, чертаят и шарят по екрана. Само допреди месеци тези изящни пръсти са натискали френетично по калпавите копчета на някой стар телефон. Но сега! Каква феерия от движение! Един малък Ренесанс се разиграва пред погледа ми. Разчупили оковите на Тъмните векове на клавиатурата, свободни, пръстите творят симфония във възхвала на човешкия дух. Никой не го забелязва. Дори момичето, пред чието лице се разиграва тази драма. Всичко наоколо е статично. Всичко наоколо е стерилно.
Мъжът срещу мен се раздвижва, вади бяла маска от чантата си и я поставя върху лицето си. Знам, че скоро трябва да слизаме. Всички го знаят. Не знаят само за онзи малък бунт срещу реда. Бунтът на пръстите, който завинаги ще остане без свидетели и без последствия. Защото Хаосът, колкото и да е красив, не е нищо повече от спорадично смущение в системата.

Умението да бъдеш малцинство

Всеки трябва да бъде малцинство поне веднъж в живота си. В оня, буквалния смисъл на думата. Да си физически различен. Да го знаеш. Ако го забравиш, да ти бъде напомняно. С втренчен поглед, с празното място до теб във влака, с прекъсването на разговори, когато се приближиш. Защото ти не си част от тълпата. Не можеш да се скриеш, да забравиш, че съществуваш. Всеки един мускул в теб знае, че си от другите. Да си малцинство значи да си нащрек. Да се доказваш непрекъснато и да разбираш, че това никога няма да бъде признато от мнозинството. Да си малцинство значи да си жив. Когато си истински сам преоткриваш себе си. Усещаш във врата си топлия, сладък дъх на най-ниските страсти. Заиграваш се с омразата, бориш се със страха, безцелно търсиш онова забравено чувство за принадлежност, което да те избави от отчаянието. "Свобода или смърт" звучи така гордо, когато си на хиляди километри от костите на последните хора, изрекли тия думи с някакъв смисъл в тях. И ето, че поредният човек подминава празното място до теб във влака и ти се иска да изкрещиш - "И аз бях като теб! Някога и аз можех да подминавам различните!" Но не го правиш, а стоиш и чакаш. Чакаш момента, в който пак ще се стопиш в тълпата.

Сръбското и алкохолът са полезни за здравето

Понякога е необходимо да стигнеш до крайности, за да оцениш това, което имаш. Необходимо е да погледнеш всичко отвън с чистото сърце на изгнаник. Понякога трябва да отидеш на майната си, за да преоткриеш очевидното. Всеки ден виждам нещастните лица на съвременните хора. Напреднали, модерни, преуспели, градски, лъскави и оборудвани с последна дума на техниката, нещастни, празни, сериозни, вглъбени, самотни. Бачкат здраво, харчат много, смеят се малко, нямат приятели, освен в "социалните мрежи", а бутонът "харесва ми" е единственият им емоционален отдушник. Докато гледах огромните жилищни термитници на Токио, (тук трябва да призная, че погледът ми вече е претръпнал от тази гледка) си мислех, че има нещо ужасно сбъркано в живота ни. Някаква фундаментална грешка в програмния код, която накрая ще даде син екран и всичко ще спре да работи. Знам, че с времето пронизващият студ на развития капитализъм ще замрази и моето сърце. Но балканецът в мен ще си е жив. Все ще намеря някъде да изпсувам или да се напия. Но не защото е петък вечер и трябва да се разтоваря от стреса, а защото идвам от едно малко, побъркано място, където хората си чупят бутилки в главите, където разговорите лице в лице са още актуални, където да пиеш е социална норма, където, понякога, свободата все още е по-важна от парите.
Някои хора биха си помислили, че с този текст си противореча. Майната им :)

За Ботев, и Лорка, и Вапцаров, и всички останали...

Искам да съм идеалист. Да имам своя истина. Да не се съмнявам как ще изживея живота си и да съм сигурен, че ако умра за каузата си ще бъда щастлив. Искам да гледам в една посока и да зная, че всички други са погрешни. Да бъда като нощна пеперуда привлечена от огън и да не ми пука, че ще изгоря. Да крача уверено напред, да се влея в тълпа себеподобни и да вървим към светлото бъдеще. Искам пълното религиозно изживяване, ама за атеисти. Да открия мястото си в историята, като изчезна, разкъсан от множеството.
Искам безпаметни пиянски вечери с моите братя, а после с голи гърди да посрещнем щиковете на статуквото. И кръвта ни да попие в пожълтелите вече памучни ризи, а телата ни да лежат в незнайни гробове. За да може векове по-късно да бъдем все така неразбрани. А глупавите ни, идеалистични стихове, надраскани върху амбалажна хартия, да се четат от просълзени девойки в училище. И портретите ни, нелепо окичени из държавни институции, да стоят гордо в подкрепа именно на онова грозно, смъртоносно статукво. Докато най-накрая някой не извика: "Свободата или салама, Санчо?" Тогава пак ще се родим. Ще заемем местата си в кръчмите. Ще поемем куршумите в гърдите си. Ще отдадем младостта си на мечтите. И отново ще умрем неразбрани.
От пясъчните кули на 21 в. някои наричат това "романтично".

Права и свободи

Понесена от жарките слънчеви лъчи, дългата ръка на апатията ме е хванала за гърлото и не ме пуска, сякаш аз съм единственото й спасение. "Мързел" биха го нарекли някои по-нечувствителни люде, но аз държа на "политическата коректност" и не използвам такива тежки слова. Ала дори и в това неприятно състояние на духа, нещо в мен се раздвижи, когато вчера прочетох един цитат. Няма да крия, че по принцип мразя цитати. Още от времето, когато в 7 клас непрестанно ми натякваха, че неминуемо трябва да защтавам тезите в едно литературно интерпретативно съчиние (кой изобщо ги измисля тия названия?) с цитат от съответното произведние. Сякаш даскалите по литература не знаеха наизуст 5-те евентуални аргумента, които един седмокласник би могъл да си изсмука от пръстите, за да напише нещо толкова лишено от смисъл и въображение, като литературното интерпретативно съчинение (съжалявам за повторението, ама ме кефи да го произнасям наум). Освен тези мои детски спомени, винаги съм намирал, че цитатите от конкретни автори и философи, които имат претенцията да ни покажат как те са разсъждавали по определен въпрос (като противно на всякаква логика се изваждат от контекст и се пльосват в кавички, окичени някъде на стена или пък в книга с цитати в стил "The best of...") по-често успяват да ме извадят от емоционалния ми еквилибриум, отколкото да ме накарат да се замисля. И въпреки това, вчера се почувствах душевно окрилен от един цитат на Волтер, който чух съвсем случайно. А именно: "Може и да не съм съгласен с това, което казвате, но съм готов да умра, за да защитя правото ви да го кажете." (не претендирам за точност на превода... не знам френски... то дори не е сигурно, че Волтер го е казал... абе, не e тва важното, leave me alone, ok!)
Замислих се, къде е свободата на словото тук и сега. Самият факт, че пиша този текст означава, че я има. Но колко от нас се възползват от нея? Колко от нас дори се замислят, че правото на свободно изказване е извоювано с кръв, а не е някаква си даденост? Днес свободата на словото не е потъпквана от диктатори (поне не и в държави като нашата). Историята е доказала, че насилието не може да убие свободното слово. Но апатията и нихилизмът могат. Истината е, че днес ние потъпкваме свободата на словото. Самите ние, които се давим в океан от свободи, а използваме само правото си на задоволяване на нуждите. Потъпкваме я с глупавата ни автоцензура, с тъпата ни "политическа коректност", с мизерното ни мрънкане вечер вкъщи, последвано от поредния ден на апатично съществувне. Всички ние, които понижаваме тон, когато говорим за властимащите на обществени места. Всички ние, които раждаме реплики като "Абе, много открадна, ама и много направи за града!" (е тва си заслужава да влезе в книга с цитати!). Всички ние, които безропотно седим и чакаме поредния политически Месия да се спусне от висините небесни. Всички ние, които не си купуваме месо, а теглим кредит за нов ДжиЕсЕм. Всички ние убиваме свободата на словото всеки ден. Всички ние не заслужаваме дори да се причисляваме към един и същ биологичен вид с хора като Волтер. Всички ние ще умрем в мизерия - някои в кашони, други в Гучи и Армани - това е без значение, защото мизерията е състояние на духа.

Бестселър за ависодомия

Току-що, от нЕмане кво да правя, си погледнах в статистиката на блог-а, да видя откъде тече трафик към това зле поддържано, забравено от б(л)ога място. Гуугъл сърч, оказва се. Нормално - казвам си. Я, да видим що за търсения са довели тези заблудени души до моето малко мухлясало емоционално мазе. Най-новият "сърч" е за ключова дума "ависодомия". Мхм... Е, всеки си има нужди... "Кой съм аз, че да съдя?" - прозвучава в главата ми на развален английски с неподправен балкански акцент.
Насочвам се към по-стария линк. В ума ми вече се превъртат варианти от сорта на "бът плъг", "скуърт" и "ваджейнъс", макар за последното да не съм сигурен, че съм писал (т.е. не бях писал). Обаче се оказва, че търсената информация е на тема "Как да напиша бестселър?" (въпросната публикация е неуспешен опит за иронизиране на Дан Браун и бестселърския конвейер). Б(л)оже, колко мъка има по тоя свят, Б(л)оже! Човекът, търсил "ависодомия", безвъзвратно вече ми стана симпатичен. С Гуугъл ли ше напишеш бестселър? С инструкции от типа "Как да преодолеем менопаузата?" или "Как да си Бог в леглото"? Тва ли е вече литературата за нас? Някакъв бизнес, занаят, дето "си има цака"? Аз все още гледам на писането на книги, като на изкуство. Може да съм тъп. Може тоя да е прав (не знам що автоматично реших, че е мъж... сексист съм си). Може всичко в живота да "си има цака". А може и да живеем в общество, в което хората се интересуват основно от извратени сексуални фетиши и как да преуспеят по всевъзможни начини. Второто ми се струва по-ненормално.