Преди няколко дни гледах един от емблематичните филми на 80-те, а може би и на 20 в., като цяло - Brazil. Наиситна хубав филм, с хубави идеи и прекрасна реализация. Една чудесна алегория, представяща абсурда на нашето време - от пластичната хирургия, през бюрокрацията, та чак до по-екзистенциалните въпроси, които всеки рано или късно си задава. И като повечето качествени произведения на изкуството той е едновременно и смешен, и трагичен, и драматичен, и провокиращ, и какво ли още не. Всичко това отдавна вече е изказано от доста по-големи капацитети от мен. Всичко това ми бе известно преди да го гледам и съвсем естествено очакванията ми бяха оправдани. Страхотен филм, въздействащ на много нива - нещо, което за съжаление, все по-рядко може да се каже за съвременните му събратя. Истината, обаче е, че не бях разтърсен, а по-скоро задоволен. Не бях шокиран, не бях смутен, не бях дори развълнуван. Не получих онзи електрически импулс, който удря тялото, когато ти бъде предоставена нова храна за размисъл. По-скоро усетих онова леко гъделичкане, което гали егото, когато откриеш потвърждение на идеите и, колкото и смешно да звучи от устата на убеден атеист - вярванията си, увековечени от човешкия гений. Но освен това - нищо. Сигурно защото съм сляп за тънкостите на кинематографията. Сигурно защото през 80-те са минали едва 2 години от появяването ми на бял свят. Сигурно защото мрачната сянка на тоталитаризма никога не е надвисвала над живота ми. Сигурно има много причини, всички до една правдободобни. Именно заради това, аз дори за момент не се опитах да потърся вината във филма и нямам и намерение да го правя. Но неспособността ми да бягам от въпроса "Защо?" ме провокира да помисля в тази насока.
През краткия си жизнен път до момента съм забелязал една интересна способност, по-вероятно функция на времето, в което съм израснал, а не плод на талант или пък съзнателни усилия. А именно - успявам да извлека информация - идеи, сюжети, хрумвания, знания, наречете го както искате, от голямата част от медийния поток, който ни залива ежедневно. Няма съмнение, че това е присъщо на повечето от хората в моето и следващите поколения, но точно в тази способност откривам разликата между последните 20 години и хилядите преди тях, през които се формира голяма част от дискурса на човечеството. Повторение е ималo и винаги ще има - сюжетите се променят (макар напоследък да не можем да го кажем с такава сигурност), но екзистенциалните въпроси - не. Вероятно това, което изказвам в момента, отдавна е било изказно (навярно някой ще извади едно цитатче от любимата книга и ще махне с ръка, нулирайки мозъчните ми напъни с един жест - не бих могъл да споря с това). И все пак, спецификата на нашето време ни кара да погледнем по един малко по-различен начин на този въпрос. Нека и аз се възползвам от освобождаващата от отговорност сила на цитата - "Количествените натрупвания водят до качествени изменения." Нима не живеем в безпрецедентна епоха, когато информационният поток постоянно стимулира сетивата ни? Не е ли точно нашето време моментът, в който забавление, изкуство и реалност се преплитат в един безкраен порочен кръг, където въпросът "Кой съм аз и защо съм тук?" е задаван толкова често, че е станал демоде? Не сме ли точно ние хората, способни да гледат равнодушно черно-белите документални кадри от Втората световна война, но да тръпнат от вълнение, когато се докосват до 3-измерния свят на "Аватар"? Възможно ли е изобщо да запазим чувствителността си към общочовешките проблеми, когато трагедиите на света са се превърнали в наше ежедневие? Остава ли ни нещо друго, освен да приемем за даденост, че в съвремието ни смъртта на повече от 20 000 души, в крайна сметка, ще бъде приравнена до сриване на индекса "Никкей" на стоковата борса? В една такава среда, успява ли изкуството, пък било то и "комерсиално", да ни затрогне, и най-важното - да ни накара да си задаваме въпроси и да поставяме под съмнение света около нас?
Отговорът не може да бъде еднозначен. Въпреки това, докато наблюдавам съвременното популярно изкуство, независимо от неговите проявления, виждам една тенденция, която не бих определил като тревожна, но е леко стряскаща на фона на разтърстващия за човечеството 20 в. и уроците, които той би трябвало да ни е дал. Днес сякаш все по-малко хора, независимо дали "артисти" или редови граждани, като мен и вас, са склонни да говорят за общочовешкото и се концентрират основно върху личното, а политиката сякаш се превърна в тема-табу, която е засягана само от време на време от автори и режисьори (все по-често срещания синдром на "аз съм млад и не се интересувам от политика"). Ако погледнем музиката, например, като едно от най-реакционните изкуства на 20 в., бихме се запитали какво, по дяволите, става? Не мога да повярвам, че в епохата, когато виждаме безпрецедентно преместване на икономическо и политическо влияние от запад на изток, когато фундаменталния ислям заплашва да погълне Арабския свят, а с него и Европа, когато САЩ се гърчи под тежестта на свръх-консумацията, единствената чуваема музика (защото съм сигурен, че някой някъде създава и друга) се занимава с тръскащи се задници и партита. Къде е рокът на нашето време? Къде е пънкът на нашето време? Къде е дори грънджът на нашето време? Наистина ли никой няма какво да каже по въпроса?
По същия начин и литературата, и киното сякаш станаха далеч по-интимни, лични и конкретни. Важна е емоцията - тук и сега. Филми, като фаворита на Академията тази година - "Речта на краля", започват все по-често да оставят горчивия привкус на въпроса "Е, и?" в устата. Сякаш вече е престъпление да накараш някой да почувства емоция, да си зададе въпрос и след тези 2 часа прекарани в киното.
И така, разглезени от лесно достъпните емоцийки, изпълнени с интерпретации и отговори на най-важните въпроси, ние крачим уверено напред, без да спрем и без да се огледаме. Защото знаем, че по-добро няма. Зашото Оруел пише фантастика, а ние живеем в реалността - с камери над главите и политическа коректност в устите. Защото изкуството вече няма друга функция, освен забавлението, и защото кожата ни, на 20, е по-дебела от тази на африкански слон. Защото както порно-индустрията унищожи и постави в рамка дълбоко интимния и сакрален акт на сексуалност между двама души, така и масмедиите унищожиха и поставиха в рамка нашите чувства и способността ни да се вълнуваме от заобикалящия ни свят. Защото душите ни са инертни. Защото вече сме видели всичко.
Онзи ден, във влака (къде иначе?) на път за вкъщи, наблюдавах намръщените физиономии и слушах безкрайните оплаквания на спътниците си. Жужене от "Уф"-кания, "Ох"-кания, псувни и пръхтене. Изведнъж безкрайната нечленоразделна тирада бе рязко прекъсната от смях, после гръмогласен вик: "Лельо Ваня, аз се прибрах! Прибрах се! Лельо Ваня!" и пак смях. Беше един от местните луди, който често се качва на пътническите влакове между Реброво и Своге. 45 минути в компанията на 40 души и единствената истинска емоция бе тази на един луд, който се прибира у дома.
Гледайте Brazil, ако още не сте. Хубав филм е. Може да сте като този луд и да се развълнувате. За мен май вече е късно.
