Exhume to consume

Не е далеч денят, в който на екрана на телевизора ще се изписва:
"Внимание! В продуктовото позициониране има предаване."
Да живее комерсиализацията!

Май ми трябва Туитър...

Видяхме ли всичко?

Преди няколко дни гледах един от емблематичните филми на 80-те, а може би и на 20 в., като цяло - Brazil. Наиситна хубав филм, с хубави идеи и прекрасна реализация. Една чудесна алегория, представяща абсурда на нашето време - от пластичната хирургия, през бюрокрацията, та чак до по-екзистенциалните въпроси, които всеки рано или късно си задава. И като повечето качествени произведения на изкуството той е едновременно и смешен, и трагичен, и драматичен, и провокиращ, и какво ли още не. Всичко това отдавна вече е изказано от доста по-големи капацитети от мен. Всичко това ми бе известно преди да го гледам и съвсем естествено очакванията ми бяха оправдани. Страхотен филм, въздействащ на много нива - нещо, което за съжаление, все по-рядко може да се каже за съвременните му събратя. Истината, обаче е, че не бях разтърсен, а по-скоро задоволен. Не бях шокиран, не бях смутен, не бях дори развълнуван. Не получих онзи електрически импулс, който удря тялото, когато ти бъде предоставена нова храна за размисъл. По-скоро усетих онова леко гъделичкане, което гали егото, когато откриеш потвърждение на идеите и, колкото и смешно да звучи от устата на убеден атеист - вярванията си, увековечени от човешкия гений. Но освен това - нищо. Сигурно защото съм сляп за тънкостите на кинематографията. Сигурно защото през 80-те са минали едва 2 години от появяването ми на бял свят. Сигурно защото мрачната сянка на тоталитаризма никога не е надвисвала над живота ми. Сигурно има много причини, всички до една правдободобни. Именно заради това, аз дори за момент не се опитах да потърся вината във филма и нямам и намерение да го правя. Но неспособността ми да бягам от въпроса "Защо?" ме провокира да помисля в тази насока.
През краткия си жизнен път до момента съм забелязал една интересна способност, по-вероятно функция на времето, в което съм израснал, а не плод на талант или пък съзнателни усилия. А именно - успявам да извлека информация - идеи, сюжети, хрумвания, знания, наречете го както искате, от голямата част от медийния поток, който ни залива ежедневно. Няма съмнение, че това е присъщо на повечето от хората в моето и следващите поколения, но точно в тази способност откривам разликата между последните 20 години и хилядите преди тях, през които се формира голяма част от дискурса на човечеството. Повторение е ималo и винаги ще има - сюжетите се променят (макар напоследък да не можем да го кажем с такава сигурност), но екзистенциалните въпроси - не. Вероятно това, което изказвам в момента, отдавна е било изказно (навярно някой ще извади едно цитатче от любимата книга и ще махне с ръка, нулирайки мозъчните ми напъни с един жест - не бих могъл да споря с това). И все пак, спецификата на нашето време ни кара да погледнем по един малко по-различен начин на този въпрос. Нека и аз се възползвам от освобождаващата от отговорност сила на цитата - "Количествените натрупвания водят до качествени изменения." Нима не живеем в безпрецедентна епоха, когато информационният поток постоянно стимулира сетивата ни? Не е ли точно нашето време моментът, в който забавление, изкуство и реалност се преплитат в един безкраен порочен кръг, където въпросът "Кой съм аз и защо съм тук?" е задаван толкова често, че е станал демоде? Не сме ли точно ние хората, способни да гледат равнодушно черно-белите документални кадри от Втората световна война, но да тръпнат от вълнение, когато се докосват до 3-измерния свят на "Аватар"? Възможно ли е изобщо да запазим чувствителността си към общочовешките проблеми, когато трагедиите на света са се превърнали в наше ежедневие? Остава ли ни нещо друго, освен да приемем за даденост, че в съвремието ни смъртта на повече от 20 000 души, в крайна сметка, ще бъде приравнена до сриване на индекса "Никкей" на стоковата борса? В една такава среда, успява ли изкуството, пък било то и "комерсиално", да ни затрогне, и най-важното - да ни накара да си задаваме въпроси и да поставяме под съмнение света около нас?
Отговорът не може да бъде еднозначен. Въпреки това, докато наблюдавам съвременното популярно изкуство, независимо от неговите проявления, виждам една тенденция, която не бих определил като тревожна, но е леко стряскаща на фона на разтърстващия за човечеството 20 в. и уроците, които той би трябвало да ни е дал. Днес сякаш все по-малко хора, независимо дали "артисти" или редови граждани, като мен и вас, са склонни да говорят за общочовешкото и се концентрират основно върху личното, а политиката сякаш се превърна в тема-табу, която е засягана само от време на време от автори и режисьори (все по-често срещания синдром на "аз съм млад и не се интересувам от политика"). Ако погледнем музиката, например, като едно от най-реакционните изкуства на 20 в., бихме се запитали какво, по дяволите, става? Не мога да повярвам, че в епохата, когато виждаме безпрецедентно преместване на икономическо и политическо влияние от запад на изток, когато фундаменталния ислям заплашва да погълне Арабския свят, а с него и Европа, когато САЩ се гърчи под тежестта на свръх-консумацията, единствената чуваема музика (защото съм сигурен, че някой някъде създава и друга) се занимава с тръскащи се задници и партита. Къде е рокът на нашето време? Къде е пънкът на нашето време? Къде е дори грънджът на нашето време? Наистина ли никой няма какво да каже по въпроса?
По същия начин и литературата, и киното сякаш станаха далеч по-интимни, лични и конкретни. Важна е емоцията - тук и сега. Филми, като фаворита на Академията тази година - "Речта на краля", започват все по-често да оставят горчивия привкус на въпроса "Е, и?" в устата. Сякаш вече е престъпление да накараш някой да почувства емоция, да си зададе въпрос и след тези 2 часа прекарани в киното.
И така, разглезени от лесно достъпните емоцийки, изпълнени с интерпретации и отговори на най-важните въпроси, ние крачим уверено напред, без да спрем и без да се огледаме. Защото знаем, че по-добро няма. Зашото Оруел пише фантастика, а ние живеем в реалността - с камери над главите и политическа коректност в устите. Защото изкуството вече няма друга функция, освен забавлението, и защото кожата ни, на 20, е по-дебела от тази на африкански слон. Защото както порно-индустрията унищожи и постави в рамка дълбоко интимния и сакрален акт на сексуалност между двама души, така и масмедиите унищожиха и поставиха в рамка нашите чувства и способността ни да се вълнуваме от заобикалящия ни свят. Защото душите ни са инертни. Защото вече сме видели всичко.
Онзи ден, във влака (къде иначе?) на път за вкъщи, наблюдавах намръщените физиономии и слушах безкрайните оплаквания на спътниците си. Жужене от "Уф"-кания, "Ох"-кания, псувни и пръхтене. Изведнъж безкрайната нечленоразделна тирада бе рязко прекъсната от смях, после гръмогласен вик: "Лельо Ваня, аз се прибрах! Прибрах се! Лельо Ваня!" и пак смях. Беше един от местните луди, който често се качва на пътническите влакове между Реброво и Своге. 45 минути в компанията на 40 души и единствената истинска емоция бе тази на един луд, който се прибира у дома.
Гледайте Brazil, ако още не сте. Хубав филм е. Може да сте като този луд и да се развълнувате. За мен май вече е късно.

Тричане по мексикански

- Уважаеми зрители на "Мексиканската национална телевизия", сега ще включим пряко нашия репортер Пенетрацио ла Химена де Санта Мария кон Верга Мачетон де Брухо, директно от селцето Бродилово в планината Консепсион ел Хесус де Странджа, където се извършва стар езически обичай, още от времето на маите - "Тричане на човешки сърца". Пенетрацио, с теб е бай Педро "Кетцълкоатъла", който от години принася в жертва човешки сърца. Би ли го попитал как се чувства от целия шум, който се вдига около този древен обичай? Някои твърдят, че е нехуманно да се хващат хора от съседните села и да им се изтръгват все още туптящите сърца от гърдите...
- Бай Педро, какво мислиш за всичките тия "защитници на човешките права", които се опитват да забранят обичая?
- Аз от дете си спомням как дядо ми, Бог да го прости, Девичката да пази духа му, всяка година по Сирни Заговезни принасяше поне по 2-3 човека в жертва за здраве и берекет. Между другото, то за туй се казва и "сирни", щот колкото повече съсирена кръв има по олтара, толкова по-хубава ще е годината. После и баща ми го правеше, а сега и аз. Това си е стара традиция, хубав обичай. Качваме жертвата на пирамидата в селото, опъваме я на олтара - много хубав олтар, между другото, прадядо ми е донесъл парче от кръста, га бил ходил до Божи Гроб и сме го вградили вътре за здраве. Та връзваме жертвата на олтара, после с обсидианов нож му отваряме гръдния кош и му изтръгваме сърцето. Ако тупне повече от 10 пъти преди да спре, значи голям берекет ще има през годината. След туй ритаме трупа по стъпалата на пирамидата и ако се претърколи чак до долу всички в селото ще са живи и здрави. Получава се много хубав празник за всички, особено за децата. Не знам що искат да ни отнемат хубавата традиция. Ние си го правим туй откак съществува селото...
- Добре, бай Педро, благодаря ти. Тук при мен е и кметът на селото Пабло Ескобар де Пута Мадре ел Хесус "Панчо Вия"-та. Кмете, колкото и да е изненадващо, обичаят "Тричане на човешки сърца" е в разрез, както със законите на Мексико, така и с няколко международни конвенции за човешките права. Как ще коментирате?
- Ами, това тук е хилядолетен обичай. Аз съм издал заповед да се спре, но нищо не мога да направя, за да го предотвратя. Хората просто искат да си го правят.
- А органите на реда?
- Нали не намеквате, че някой трябва да бъде арестуван, само защото бил изтръгнал 2-3 човешки сърца... Освен туй, местният полицай ходи да търси хора за жертвоприношенията от съседните села, както е правел прадядо му едно време. Аз какво да направя? Да го уволня, че спазва традициите в рода си ли?
- Както виждате, уважаеми зрители, местната власт е безсилна пред вековните обичаи, част от нашата идентичност. Хората дори заплашват с бунт, ако се опитат да им отнемат празника. В крайна сметка, какво са няколко закона, пред старите традиции с неясен произход и безсмислена жестокост? За "Мексиканската национална телевизия", репортер бе Пенетрацио ла Химена де Санта Мария кон Верга Мачетон де Брухо.



- Абе, бай Педро, чакай да те питам. На тебе що ти викат "Кетцълкоатъла"?
- Зарад мойта либовна писалка 20 сантиметра.
- Ибаси змиъта!
- Ъ-ъ, Пенетрацио, още сме в ефир.
- Пинче ту мадре, пендехо!

Спомени

Сивата права на „Опълченска”. Прах и изгорели газове във въздуха. Топлината на зимното слънце по кожата. Вървя. Слушалки в ушите. Play.

Познатата интродукция ме връща. Там където за първи път я чух. Далеч. Спомен за мирис на пропит от влага въздух нахлува в ноздрите ми и ме кара да забравя софийския смог. Песен на цикади. Довчера чужди хора, превърнали се в най-близки по принуда. Започва.

On the corner of Main Street
Just tryin’ to keep it in line
You say you wanna move on
and you say I’m fallin’ behind
Can you read my mind?

Сивите контури на улицата се разширяват и размиват. Тротоарите са пълни с хора. Море от движение. Плувам ли или потъвам? Неоновите светлини озаряват всичко и всички. Нощ? Ден? Отпред гротескно високата фасада на „109”. Гигантски надпис „Merry Xmas”. Не сме ли октомври? „Ирашшай, ирашшай!” Облак прах. Минава петицата.

I never really gave up on
breakin’ out of this two-star town
I got the green light, I got a little fight
I’m gonna turn this thing around
Can you read my mind?

Вкъщи съм. Камината гори. Пламъци играят по лицето ми. Всичко е същото. Всичко ми се вижда променено. Цяла една държава сякаш застинала в непохватен танц. Умът ми е далеч. Само топлината на тялото под мен ме връща. Тя е тук и сега. Трябва да се върна. При нея.

The good old days, the honest man
The restless heart, the Promised Land
A subtle kiss that no one sees
A broken wrist and a big trapeze

Отново съм там. Вече не е толкова странно. Непознатото се е скрило зад илюзии. Илюзии за приятели, за дом, за ежедневие. Малък бар в западен стил. Евтино саке. Музика от Ipod свързан към колони. Един от многото нови приятели пуска песен. Наздравици, прегръдки, самозаблуди, мечти, алкохол. Главозамайващ коктейл. Стигнал съм до моста на „Сливница”. В мътната вода долу се носи труп на дебел плъх.

Oh well I don’t mind, if you don’t mind
Cause I don’t shine if you don’t shine
Before you go, can you read my mind?

Студено есенно утро. На хоризонта се вижда синкав надпис “SA”. „Враждебна”. Няма по-подходящо име на света. Смесица от страх и очакване. Последен поглед към всичко, което обичам, от височината на ескалатора. Проверка на металдетектор. После самота.

It’s funny how you just break down
Waiting on some sign
I pull up, to the front of your driveway
With magic soaking my spine
Can you read my mind?

Пак у дома. Половин година или цял един живот? Мечтаните фанфари са само леки тръпки по гърба. Дотолкова ли се втвърди сърцето ми? Но тя е тук. Нейната топлина ще го раздвижи отново. Дано ме изтърпи. Reverse culture shock? Bullshit. Ще се върна. Полетът ми само леко закъснява.

The teenage queen, the loaded gun
The drop dead dream, the Chosen One
A southern drawl, a world unseen
A city wall and a trampoline

Най-сетне там. Повече от 12 часа във въздуха, 2 тъпи филма и полуизяден инстант рамен за закуска. Добре облечен господин ме качва на автобус. Това ли е мястото, за което мечтая от няколко години? Да – по всичко личи. Паянтово общежитие. Два инстант нуудълса и един инстант приятел за вечеря. Всички сме заедно в самотата си. Тук, където всичко е временно. После може би ще ни липсва.

Oh well I don’t mind, if you don’t mind
Cause I don’t shine if you don’t shine
Before you jump
Tell me what you find when you read my mind

Чакам полета за София. Екрана на DS-a осветява лицето ми. Дали се е променило? Наоколо хора. Отново разговори на български в ушите ми. Колко по-хубаво бе, когато можех да не слушам какво говорят околните. Искам да избягам. От кого? От тези ли? Не си заслужава. Кола, минала на червено, профучава на сантиметри от крака ми. Скърцане на гуми и нечути псувни.

Slippin’ in my faith until I fall
You never returned that call
Woman open the door don’t let it sting
I wanna breathe that fire again

Седим на познатия диван. Спомени в главата ми. Блуждаещ поглед. Безсмислено ли е всичко? Виждам сълзи в очите й. Глупак. Как може да е безсмислено, когато тя е до теб? Събуди се.

She said I don’t mind, if you don’t mind
Cause I don’t shine if you don’t shine
Put your back on me
Put your back on me
Put your back on me
The stars are blazing like rebel diamonds cut out of the sun
When you read my mind

Прегръщам я. Гледаме телевизия и се смеем. Отново съм вкъщи. Щастлив. Върнах се. Ти ме върна с любовта си. Благодаря ти.

Трохички

21 декември - най-краткият ден от годината. Тъмно е. През мръсния прозорец не се вижда нищо. Вътре, на фона на мъждукащите неонови лампи, познатите изкривени, изпити лица на спътниците ми изглеждат зловещо. Отдавна вече не ме е страх от тях. Само празните им погледи все още ме карат да потръпвам понякога. Навън цари мрак, вътре - мракобесие. Нищо ново.
За миг поглеждам напред. Срещу мен седи дребна жена, с къса, сплъстена, сива коса, кръгло, подпухнало лице и малки, неспокойни очи, които следят всяко движение наоколо. Прилича ми на зверче, което хем се страхува от всички, хем е тормозено от неизчерпаемо любопитство. Няколко секунди наблюдавам с интерес шарещия й поглед, ала бързо се отегчавам и се връщам към успокояващата чернота на прозореца. Тъмнината и монотонното поклащане на вагона бързо ме запращат в топлите обятия на дрямка.
Само мигове по-късно дразнещият шум от отваряне на найлонов плик ме връща обратно в реалността и отново ме кара да се обърна към жената. Този път очите й не играят наоколо, а са съвсем статични, вперени в малкото пликче "Зайо Байо" в лявата й ръка. Дясната пък, сякаш съвсем автоматично, на всеки няколко секунди доставя по едно жълто цилиндърче от отворения плик до зеещата й уста. Всичко става удивително бързо и ефективно, като че ли трябва да изпълни някаква норма. Какъв прекрасно работещ конвейр за унищожение на пшенични пръчици! Къде е сега Форд да се порадва на своите чеда?
Шумкане и хрускане изпълва ушите ми. На 7-8 схрускани пръчици, жената с видимо удоволствие облизва полепналите трохички от малките си, изцапани пръсти. Ах, каква солена наслада са тези ситни трохи! Изпълват устата с вкус, но не и със съдържание. Дават ти толкова много удоволствие, а са толкова малки.
Най-сетне пръчиците свършват и по изпълнения й с щастие поглед разбирам защо моята спътница е бързала толкова да излапа съдържанието на плика - за да стигне до пълното с трохи дъно. Дъното е това, което истински я радва. Само когато го достигне се чувства спокойна. Само там е на място. Единствено на дъното може да намери вкусните трохи, с които да засити глада си. Големите, добре оформени пръчици отгоре я карат да се чувства неловко. Те не са за нея. Прекалено са идеални. Затова и бързаше да ги излапа, сякаш бяха някакво досадно задължение. Дъното е нейното убежище, а трохите - нейната утеха.
След като с едно ловко движение изсипва малките трохички в черната бездна на устата си, жената смачква плика и го прибира в чантата си. После с видимо задоволство се загръща в старата си шуба и потъва назад в сивата седалка. Лицето й е почти напълно скрито изпод захлупената й качулка. Само малките очи проблясват в сумрака в непрестанно търсене на движение.

"Why do you waste my time?" is the answer to the question on your mind.

Не желая да ми говорите. Не желая да отговарям на въпросите ви. Не желая да слушам разговорите ви. Не желая да срещам погледите ви. Не желая да ми обяснявате какво трябва да правя, колко трябва да тежа и къде трябва да емигрирам. Не желая да ми давате лукчета, когато кашлям или да ми искате пари, защото не ви достигали за билет до Враца. Не желая да ми предлагате свирки в сумрака на Централна гара или да ми казвате „слънчице”. Не желая да ме блъскате в градския транспорт, да ми давате смачканите си билетчета и да очаквате да ви отстъпя мястото си. Не желая да знам мнението ви за времето, политическата ситуация или международното положение. Не желая да ми разказвате за сестра си в Бразилия и децата си в Буркина Фасо. Не желая да ми споделяте колко симпатичен ви е Бойко Борисов или колко кила лютеница сте сложили оня ден. Не желая да ме питате дали книгата, която чета е на китайски или на патагонски. Не желая да ми разправяте как е било преди 40 години. Не желая да слушам Преслава и Риана от GSM-ите ви. Не желая да вдишвам зловонията ви. Не желая да чувам крясъците ви. Не желая да изнасилвате личното ми пространство.
Аз не ви познавам.

Изход от кризата, прехода, 2012 и Страшния съд?

Докато 3 милиона души от живеещите към днешна дата в рамките на родината 7 милиона, не бъдат незабавно отстреляни, територията зовяща се България никога няма да бъде държава. Точка.