Под бледата синкава светлина на неоновите лампи на гарата, заобиколен от хората, от които цял живот се опитваше да избяга, високият слаб младеж чакаше пристигането на влака с безизразно лице. В мразовитото зимно утро тълпите от пътници бяха настръхнали в набъбналите си шуби и докато ги гледаше, изгърбени над цигарите в устите им, как жадно поглъщат гъстия дим, той си мислеше за Квазимодо, Ам-Гъл и Жан-Батист Грьонуй. Наглата усмивка, която изскочи на лицето му при мисълта за тази необикновена компания от персонажи, бързо привлече погледите на няколко безформени сиви буци, които го огледаха от глава до пети и леко възмутени от наглостта му да е облечен в палто вместо шуба и да носи кафява чанта през рамо наместо сакче "Jolo", се насочиха към перона на 2-и коловоз.
Влакът пристигна с характерното си оглушително скърцане и отворените врати погълнаха тълпите, засмукани като кални улични води в отвора на шахта. Младежът, подобно на окапало есенно листо понесено от течението, също премина през вратите и се насочи към първото опразнено място. Погледна пътника, който седеше до празната седалка и измънка нещо като "Св'бо'но ли е?", а човекът отсреща само мълчаливо погледна встрани, което в културните реалии на пътническите влакове на БДЖ беше еквивалентът на "да".
Влакът потегли напред, а времето спря да се движи. Младежът побърза да се откъсне от нечленоразделните звуци наоколо, в които се долавяха подобия на думи, като "фейсбук", "Перла", "чужбина", "пиене" и "ДжиЕсЕм", и запуши уши със слушалките на плейъра си. Погледна часовника на дисплея. В нормалния свят бяха изминали 15 минути, в БДЖ - 30 секунди.
Пред погледа му започнаха да преминават пътници. Слизаха и се качваха по гарите, ходеха до тоалетната, където да погълтат още малко дим, за да успокоят отвикналите си от кислород дробове, крещяха, смееха се, оплакваха се, говореха по телефона и вършеха всичко онова, което ги караше да се чувстват пълноценни хора. Той от своя страна не беше пълноценен човек. Винаги беше асоциален, аморален, ачовек. Дехуманизиран дотолкова, че да му се повдига от допира, миризмата, звуците на тълпите човеци около него.
„Защо сме спрели? Кога ще стигнем?” – някой крещеше към кондуктора толкова силно, че проби тънката защитна стена на музиката в ушите му. „Един Господ знае.” е лаконичният отговор.
Кой ли бе този Господ така жаден за жертвоприношения и човешки души? Може би някой чуждоземен Бог, отдавна изтрит от съзнанието на поклонниците си от насилствено наложени кръстове и полумесеци, бе намерил своето ново светилище сред ръждясалите вагони.
Миришеше на нещо. Не, не беше познатата миризма на алкохол, цигари и пот. Беше нещо много по-отвратително. Миришеше на месо. На безброй жертвени агнета, заклани, одрани и окачени на куки. В името на какво бяха пожертвани те? Спасили ли бяха някой Ишмаил/Исмаил от безсмислена смърт? Дали ли бяха нова надежда на някой Авраам/Ибрахим в неговия Бог?
„Чакаме да ни гази „Белия кон” провикна се кондукторът.
„Мамка му, не си в роман на Салман Рушди!” помисли си младежът и се загледа през прозореца без да вижда повече света около себе си.
