Трохички

21 декември - най-краткият ден от годината. Тъмно е. През мръсния прозорец не се вижда нищо. Вътре, на фона на мъждукащите неонови лампи, познатите изкривени, изпити лица на спътниците ми изглеждат зловещо. Отдавна вече не ме е страх от тях. Само празните им погледи все още ме карат да потръпвам понякога. Навън цари мрак, вътре - мракобесие. Нищо ново.
За миг поглеждам напред. Срещу мен седи дребна жена, с къса, сплъстена, сива коса, кръгло, подпухнало лице и малки, неспокойни очи, които следят всяко движение наоколо. Прилича ми на зверче, което хем се страхува от всички, хем е тормозено от неизчерпаемо любопитство. Няколко секунди наблюдавам с интерес шарещия й поглед, ала бързо се отегчавам и се връщам към успокояващата чернота на прозореца. Тъмнината и монотонното поклащане на вагона бързо ме запращат в топлите обятия на дрямка.
Само мигове по-късно дразнещият шум от отваряне на найлонов плик ме връща обратно в реалността и отново ме кара да се обърна към жената. Този път очите й не играят наоколо, а са съвсем статични, вперени в малкото пликче "Зайо Байо" в лявата й ръка. Дясната пък, сякаш съвсем автоматично, на всеки няколко секунди доставя по едно жълто цилиндърче от отворения плик до зеещата й уста. Всичко става удивително бързо и ефективно, като че ли трябва да изпълни някаква норма. Какъв прекрасно работещ конвейр за унищожение на пшенични пръчици! Къде е сега Форд да се порадва на своите чеда?
Шумкане и хрускане изпълва ушите ми. На 7-8 схрускани пръчици, жената с видимо удоволствие облизва полепналите трохички от малките си, изцапани пръсти. Ах, каква солена наслада са тези ситни трохи! Изпълват устата с вкус, но не и със съдържание. Дават ти толкова много удоволствие, а са толкова малки.
Най-сетне пръчиците свършват и по изпълнения й с щастие поглед разбирам защо моята спътница е бързала толкова да излапа съдържанието на плика - за да стигне до пълното с трохи дъно. Дъното е това, което истински я радва. Само когато го достигне се чувства спокойна. Само там е на място. Единствено на дъното може да намери вкусните трохи, с които да засити глада си. Големите, добре оформени пръчици отгоре я карат да се чувства неловко. Те не са за нея. Прекалено са идеални. Затова и бързаше да ги излапа, сякаш бяха някакво досадно задължение. Дъното е нейното убежище, а трохите - нейната утеха.
След като с едно ловко движение изсипва малките трохички в черната бездна на устата си, жената смачква плика и го прибира в чантата си. После с видимо задоволство се загръща в старата си шуба и потъва назад в сивата седалка. Лицето й е почти напълно скрито изпод захлупената й качулка. Само малките очи проблясват в сумрака в непрестанно търсене на движение.