Нямам време

Събуждам се в 6:00, по навик. Точно 5 минути преди да ми звънне алармата. Вторник е. Седя 5 минути с вперен поглед в тавана, по навик, докато алармата звънне и не се присегна да я изключа. Ставам и отивам да се облека и измия. Усещам, че нямам време. Хапвам нещо набързо и се отправям навън. Забързвам ход, защото влакът вече е обявен. Нямам време. Отново пътувам в компанията на поредния познат в дребни приказки за дребни неща. Влакът пристига с 8 минути закъснение, но това сякаш прави впечатление единствено на ятото гълъби, които се разлитат подплашени от скърцането на спирачките. Нямам време. Лекцията ми започва след 20 минути. Забързвам ход и се отправям към спирката на автобус 74. Там вече са се наредили сиви прегърбени силуети, а в сутрешния сумрак ясно личат единствено пламъчетата на запалените им цигари. Никой не знае кога ще пристигне автобус 74. Дори кучето, което лиже някакъв мазен найлон близо до кошчето за смет, изглежда нервно. Нямам време. Чувствам се като онзи заек от началото на "Алиса в страната на чудесата". Автобусът пристига и масата застинали тела около спирката се раздвижва безмълвно. Стигам за лекцията с 20 минути закъснение, но това няма никакво значение, защото преподавателят пристига с 40 минути закъснение. След няколко часа всичко е свършило и аз отново усещам, че нямам време. Трябва да си хвана влака за обратно.
Къде ми е времето? Изтича някъде по релсите на БДЖ? Прегазено е от гумите на градския транспорт? Похабено е от несериозно отношение? Къде, мамка му, ми е времето?
Пускам телевизора, а оттам се чува ужасният архаичен глас на човечето от "Минута е много" - "Няма време!" Не издържам. И тая вечер ще прибегна до алкохол.