Спасението

Вече се виждаше краят. Всичко щеше да свърши така внезапно, както бе започнало. За миг се замисли за миналото. За онази топлина, сигурност и безгрижие на детството. За изобилието на юношеството, за несигурността на младостта и за целомъдрието на старостта. Сети се за момента, в който разбра, че е време да напусне този неин така любим свят и неволно очите й се напълниха със сълзи. Опита за последен път да вдиша от топлината, да усети онова блажено спокойствие, което бе изпитвала, струваше й се, едва преди секунди. Страхуваше се. Какво имаше отвъд? Дали там я очакваше прекрасно ново място подобно на рай или пък ужас, от който няма спасение? Разумът й казваше, че след края няма нищо, че всичко ще свърши за един миг, но сърцето й отказваше да го приеме. Захласната в мисли тя едва не прпопусна идването му. Краят. Стоеше стъписана на границата между два свята - единият така познат и приветлив, а другият празен и огромен, сякаш вечността се бе визуализирила пред замъгления й взор. Тя пристъпи...


Въшката отскочи от крайчеца на косъма, тупна тихо на мъхестата седалка, на която личеше полуизтрит надпис "БДЖ" и пропълзя петте сантиметра до върха. Пред нея се откриха две оредели от възрастта темета, осеяни с дебели, мазни кичури коса. Изпълнена с радост и облекчение тя се оттласна и се шмугна в по-близкото от двете.

Какъв е изводът ли? Изводът е, че за въшките винаги ще има Спасение.