вторник, 31 октомври 2017 г.
Prologue
But I've allowed my train of thought to roam too far...
I, myself, was never good at planning. I never expected anything from anyone. And not because I was self-sufficient. Oh, no, God forbid! It is mostly because I never believed the world works that way. I took whatever came my way - good or bad, and I was happy. Or should I say, I wasn't unhappy. Until I met him.
He was the equivalent of a "tall dark stranger" in my life, though I am a man and, as far as I know, not homosexual. He came one night like a storm, like the God of Chaos himself, and disappeared as suddenly, leaving only shards of a broken life behind. My life. But that story will have to wait. I am only in the beginning of my tale and already racing ahead of myself.
As I said, I was never good at planning. This, I hope, will explain the poor literary quality of this transcript and its characters, as it is written the way memories come back to my mind. Foggy and uncertain, without the privilege of charts and plot summaries. If you could forgive an old man one final extravagance, than you may procede with deciphering the tangled strings of my mind. If not, you are advised to spend your time elsewhere.
вторник, 8 септември 2015 г.
ДА БЪДЕ ДЕН!
LET THERE BE DAY!
The night is dark and full of horror. The night is icy cold as death. And in earth's raptured bosom hot blood is pouring out ared. Amidst the smoking waste there stands a no-eyed demon and vicious flags of war it waves whilst sword on sword is clinging. Beyond night's blinding veil an eerie silhouette protrudes - some cross, it seems, of giant scale, as crowds amass a thousandfold and start toward it in retreat at thy wrath, o, Lord of Gold! Darkness thickens yet again, the massess - scarcely moving. Their lungs in crave of air to gain, their eyes plead light eluding. One wish, a single dream for all, burns melting in their souls. Through tears and bloody toil, through icy blackness and dismay a booming cry is catching on: ”Let there be day! Let there be day!”
четвъртък, 20 ноември 2014 г.
Once upon a time nobody gave a fuck, it's all said and done and my cock's been sucked...
•••
Слагам тука заглавие на английски, за да си спазя обещанието от един минал пост и за да апиъл-на на по-младата аудитория (от близки и познати).
Та седя си аз в опразнената стая и прекарвам опразненото си ежедневие в слушане на цитирания в заглавието трак (знам си го английския да го еба), и в опити да опразня главата си от апокалиптични мисли. А навън хората бачкат, правят кариери, учат трето висше, проговарят 5-и език и градят пясъчни кули на воля. Красотата на нашето време е в това, че всеки може да си изгради собствена пясъчна кула - някои ги обичат високи и нестабилни, други пък - сложни и красиви, като готически катедрали, трети - ниски и здрави. Общото е, че накрая винаги идва прилива и ги отнася.
"Стига с тая меланхолия и негативизъм, бе момче! Ше се поболееш! и кво общо има заглавието с тия изсмукани от пръстите метафорки дето ми ги пишеш?"
понеделник, 9 юли 2012 г.
нема заглавие
Живееш или оцеляваш?
Къде е разликата?
Животът е оцеляване.
Оцеляването е живот.
Искам да спя. Всичко да е сън.
Не, буден съм.
Гледат ме. Преценяват ме.
Как изглеждам. Как говоря.
Материал. 人材. Кога?
Кога станах това? Или още не съм.
Наивникът в мен още се бори. Още ви ненавижда.
Нищожества.
Без идеали. Без истински мечти.
Роби на вещи. Роби на капитал.
Родени роби. Никой от вас не е свободен.
Свободата е от другата страна.
Свободата е пияна.
Свободата не признава авторитети зад бюра и в костюми.
Свободата е суров талант.
Некултивиран във вашите университети.
Неопетнен от вашите модели на потребление.
Неизложен за продан.
Вашето време също ще свърши.
Вашите празнословия са мимолетни.
Вашето съществувание - незначително.
Епоха на амнезията.
Цяло поколение, което не поглежда назад.
Аз съм тук и сега.
Аз мога!
АЗ искам!
АЗ!
АЗ!
АЗ!
Всичко е загубено.
Салам или свобода, да му еба майката?
понеделник, 9 април 2012 г.
screw you all
Всичко изброено по-горе са съзнателни избори.
петък, 23 март 2012 г.
Нощта, в която почти получих просветление, но преди това заспах
- Ирашшай! – вика келнерът – влизат клиенти. Група „сарариман” идват да се напият след поредния ден препълнен със стрес, неизпълними крайни срокове и допълнително работно време.
Поръчвам. Трябва да изпия около 20 от тия скапани уискита. Или поне да ги смеся с нещо. Провиквам се за наливна бира. Идва почти веднага. Малка, като всичко останало наоколо. Всичко трябва да е свито, да не се набива на очи, да не пречи, да не стряска, да не смущава, да съществува на ръба на видомото и невидимото. Понякога чувствам, че най-големият град на планетата просто се опитва да се скрие в някой ъгъл. Като срамежлив, дебел тийнеийджър в час по физическо. Но знам, че отвън има небостъргачи, тълпи, светлини и викове. Винаги съм обичал парадоксите. Сигурно затова съм привлечен от това място.
Съвсем забравих, че не съм сам. Тук, някак си, не върви да пиеш сам. Не, не е много по-различно от България, в това отношение. Когато поживее в Азия, човек си дава сметка, колко по-близък е нашият манталитет до ориенталския отколкото до западноевропейския. Изпивам малката халба наполовина. Замъти ли се главата ми? Още един страничен ефект от живота в Токио – способността да пиеш големи количества алкохол се губи. Изчезва някъде, заедно с удивлението от хилядите хора по улиците, от претъпканите влакове и безумното количество светлини. На такива места родовата памет е поставена под въпрос. И въпреки това, пак мога да изпия повече от всеки на масата.
- Още една бира!
Вслушвам се в разговора. Някаква поредна тъпотия за любовните взаимоотношения. Във всяка кръчма празнословията се леят правопропорционално на количествата алкохол. Някой задава глупав въпрос. Един от тия, дето се задават само на пияна глава. Нещо от сорта на „Какво според вас искат жените от една връзка?” Всеки се изказва. Дори не си правя труда да слушам. Изведнъж настъпва неловко мълчание. Гледат ме. Май е дошъл моят ред. Трябва ли да кажа нещо?
- Кампай! – извиквам японския еквивалент на „Наздраве!” и изпивам халбата до дъно.
Зяпат ме тъпо. После смях. Когато се запознавам с нови хора, предпочитам да им давам усещането, че лесно могат да ме разберат. Че знаят какво си мисля, и че те самите са енигма за мен. По този начин винаги имам предимството да изненадвам, вместо да съм изненадан. Не, че има някакво значение, по-скоро някакъв странен навик, придобит незнайно къде и незнайно кога.
- Просто е. – казвам – Жените искат мъже, мъжете искат жени. С изключение на редките случаи, когато мъжете искат мъже, а жените – жени. Отвъд тези граници дискусията става прекалено конкретна, че да генерализираме с подобни безсмислени въпроси.
Мълчание.
- Уиски без лед! Отивам да се изпикая...
Тоалетната е тясна. Кой пък е очаквал нещо различно? На стената е залепена молба от заведението - „Една крачка по-близо”. Имат предвид една крачка по-близо до писоара. Ако мина още една крачка по-близо, ще трябва да вляза вътре, скапаняци! Когато съм пиян често се нервирам от безкрайното количество надписи, съобщения, молби и указания разлепени по всяка възможна гладка повърхност в тоя град. Човек не може да се подхлъзне или да се спъне на спокойствие, без преди това да е бил предупреден!
Вратата се отваря и някакъв тип с повече лак за коса, отколкото майка му е ползвала през изминалата година, ме гледа стреснато. Споко, пич, излизам! Нема да си ги мериме!
Уискито ме чака. Идването ми на масата прекъсва някакъв раговор. Ама, приказвайте си, моля ви! Аз не държа да участвам.
- Колко време остава от „номиходай”-я?
- 30 минути.
В японските кръчми има нещо, което се нарича „номиходай” – пиеш каквото искаш и колкото можеш в рамките на определен период от време. Добра схема, стига клиентите да не са източноевропейци, или скандинавци, или от Великобритания. Изобщо, европейците сме големи пияници.
30 минути? Трябва да забързам темпото. Още две уискита! После бира, джин с тоник, някакъв си коктейл, допивам на някой сакето, последна поръчка, пак уиски. Плащам някаква сума и излизам. Студеният въздух на вечерта. Навсякъде светлини и шумове. Мечти и надежди, и смях, и сълзи, и копнежи, и срам, и пари, и терзания, и успехи, и провали, и живот. Без край. Без смърт. Най-голямата илюзия. Обичам да съм пиян в тоя град!
Кога съм се прибрал? В главата ми напира торнадо от думи. Няма кой да ги чуе. Дори аз съм глух за тях. Лягам си.