вторник, 31 октомври 2017 г.

Prologue

My life was never planned well enough for me to be unhappy. It was always a free fall toward the inevitable happy end. Or so I thought. Because, you see, having a plan means you anticipate a result. You expect the Universe to rearrange itself in a particular way. But you fail to notice that it is humanly impossible to predict the chaotic mash of consequences that is our cosmos. Yet I find we are addicted to anticipation. It is one of the acts that helps us make sense of everything. With the death of religion, and the unimagining of our Gods, plans for the future became our refuge from the unknown. The atheist modern man needs to believe that our world is, for the most part, predictable, for if the contrary is true, his life would be controlled by "chance". What then, one could argue,  is the "chance" for God(s) to exist in a Universe so vast and chaotic? It is a question we often ask ourselves about extraterrestrial intelligent life, but not so about God. Maybe it's the evolution of Gods in our own mythos, from harbingers of chaos to enforcers of order and justice, that led to this peculiarity. As we started to shape our world more and more according to our fancy, Gods became more and more trustworthy. They became less demanding and more subtle until finally they were spent out and disenchanted, like a premature marriage to a high school crush. Still for our ancestors it was obvious that our fate is not our own, as I have seen for myself. I've known fate's ugliest of faces and I've been touched by its softest carresses. I've been lifted to the highest peaks and plunged into the deepest caverns, by this sometimes cruel, sometimes kind, but ultimately indifferent entity we call chance-luck-fortune... Why so many words to describe only one phenomenom?
But I've allowed my train of thought to roam too far...
I, myself, was never good at planning. I never expected anything from anyone. And not because I was self-sufficient. Oh, no, God forbid! It is mostly because I never believed the world works that way. I took whatever came my way - good or bad, and I was happy. Or should I say, I wasn't unhappy. Until I met him.
He was the equivalent of a "tall dark stranger" in my life, though I am a man and, as far as I know, not homosexual. He came one night like a storm, like the God of Chaos himself, and disappeared as suddenly, leaving only shards of a broken life behind. My life. But that story will have to wait. I am only in the beginning of my tale and already racing ahead of myself.
As I said, I was never good at planning. This, I hope, will explain the poor literary quality of this transcript and its characters, as it is written the way memories come back to my mind. Foggy and uncertain, without the privilege of charts and plot summaries. If you could forgive an old man one final extravagance, than you may procede with deciphering the tangled strings of my mind. If not, you are advised to spend your time elsewhere.

вторник, 8 септември 2015 г.

ДА БЪДЕ ДЕН!

ДА БЪДЕ ДЕН! Е една от любимите ми творби на Смирненски. Оня ден, на път за работа, получих спонтанен импулс да я преведа на английски. Мисля, че няма официален превод. Така или иначе публикувам го тука. Звучи някак зловещо актуално.

LET THERE BE DAY!

The night is dark and full of horror.
The night is icy cold as death.
And in earth's raptured bosom
hot blood is pouring out ared.
Amidst the smoking waste
there stands a no-eyed demon
and vicious flags of war it waves
whilst sword on sword is clinging.
Beyond night's blinding veil
an eerie silhouette protrudes -
some cross, it seems, of giant scale,
as crowds amass a thousandfold
and start toward it in retreat
at thy wrath, o, Lord of Gold!
Darkness thickens yet again,
the massess - scarcely moving.
Their lungs in crave of air to gain,
their eyes plead light eluding.
One wish, a single dream for all,
burns melting in their souls.
Through tears and bloody toil,
through icy blackness and dismay
a booming cry is catching on:
”Let there be day! Let there be day!”

четвъртък, 20 ноември 2014 г.

Once upon a time nobody gave a fuck, it's all said and done and my cock's been sucked...

Дописа ми се. После се сетих за тоя блог. Някакъв забравен рефлекс, сигурно. После се зачетох. Намерих и чернови. Напомниха ми за едни по-прости времена, когато всичко беше черно и бяло и когато дори не бях започнал да градя своята пясъчна кула. Публикувам текста без да го редактирам и без да знам защо не съм го публикувал преди. Не за да го чете някой, а за да го чета аз.



•••
Слагам тука заглавие на английски, за да си спазя обещанието от един минал пост и за да апиъл-на на по-младата аудитория (от близки и познати).
Та седя си аз в опразнената стая и прекарвам опразненото си ежедневие в слушане на цитирания в заглавието трак (знам си го английския да го еба), и в опити да опразня главата си от апокалиптични мисли. А навън хората бачкат, правят кариери, учат трето висше, проговарят 5-и език и градят пясъчни кули на воля. Красотата на нашето време е в това, че всеки може да си изгради собствена пясъчна кула - някои ги обичат високи и нестабилни, други пък - сложни и красиви, като готически катедрали, трети - ниски и здрави. Общото е, че накрая винаги идва прилива и ги отнася.
"Стига с тая меланхолия и негативизъм, бе момче! Ше се поболееш! и кво общо има заглавието с тия изсмукани от пръстите метафорки дето ми ги пишеш?"

понеделник, 9 юли 2012 г.

нема заглавие

Живееш или оцеляваш?

Къде е разликата?

Животът е оцеляване.

Оцеляването е живот.

Искам да спя. Всичко да е сън.

Не, буден съм.

Гледат ме. Преценяват ме.

Как изглеждам. Как говоря.

Материал. 人材. Кога?

Кога станах това? Или още не съм.

Наивникът в мен още се бори. Още ви ненавижда.

Нищожества.

Без идеали. Без истински мечти.

Роби на вещи. Роби на капитал.

Родени роби. Никой от вас не е свободен.

Свободата е от другата страна.

Свободата е пияна.

Свободата не признава авторитети зад бюра и в костюми.

Свободата е суров талант.

Некултивиран във вашите университети.

Неопетнен от вашите модели на потребление.

Неизложен за продан.

Вашето време също ще свърши.

Вашите празнословия са мимолетни.

Вашето съществувание - незначително.

Епоха на амнезията.

Цяло поколение, което не поглежда назад.

Аз съм тук и сега.

Аз мога!

АЗ искам!

АЗ!

АЗ!

АЗ!

Всичко е загубено.

Салам или свобода, да му еба майката?

понеделник, 9 април 2012 г.

screw you all

Не съм артистичен, нито интересен. Не съм последователен или отговорен. Нито пък съм добре възпитан. Не говоря книжовно на нито един от трите езика, които по стечение на обстоятелствата, владея. Много малко хора се интересуват от мен и аз се интересувам от много малко хора. Не съм подреден. Не си записвам всичко прилежно в тефтер. Не ям здравословно и не спортувам редовно. Не се старая, ако нямам личен интерес. Не съм работлив. Не съм всеотдаен. Не съм религиозен. Пия. Не пуша, не защото е вредно, а защото смърди. Не взимам нищо за чиста монета. Нямам принципи.
Всичко изброено по-горе са съзнателни избори.

петък, 23 март 2012 г.

Нощта, в която почти получих просветление, но преди това заспах

Последна глътка от разреденото уиски „Сантори”. В чашата остава само лед.
- Ирашшай! – вика келнерът – влизат клиенти. Група „сарариман” идват да се напият след поредния ден препълнен със стрес, неизпълними крайни срокове и допълнително работно време.
Поръчвам. Трябва да изпия около 20 от тия скапани уискита. Или поне да ги смеся с нещо. Провиквам се за наливна бира. Идва почти веднага. Малка, като всичко останало наоколо. Всичко трябва да е свито, да не се набива на очи, да не пречи, да не стряска, да не смущава, да съществува на ръба на видомото и невидимото. Понякога чувствам, че най-големият град на планетата просто се опитва да се скрие в някой ъгъл. Като срамежлив, дебел тийнеийджър в час по физическо. Но знам, че отвън има небостъргачи, тълпи, светлини и викове. Винаги съм обичал парадоксите. Сигурно затова съм привлечен от това място.
Съвсем забравих, че не съм сам. Тук, някак си, не върви да пиеш сам. Не, не е много по-различно от България, в това отношение. Когато поживее в Азия, човек си дава сметка, колко по-близък е нашият манталитет до ориенталския отколкото до западноевропейския. Изпивам малката халба наполовина. Замъти ли се главата ми? Още един страничен ефект от живота в Токио – способността да пиеш големи количества алкохол се губи. Изчезва някъде, заедно с удивлението от хилядите хора по улиците, от претъпканите влакове и безумното количество светлини. На такива места родовата памет е поставена под въпрос. И въпреки това, пак мога да изпия повече от всеки на масата.
- Още една бира!
Вслушвам се в разговора. Някаква поредна тъпотия за любовните взаимоотношения. Във всяка кръчма празнословията се леят правопропорционално на количествата алкохол. Някой задава глупав въпрос. Един от тия, дето се задават само на пияна глава. Нещо от сорта на „Какво според вас искат жените от една връзка?” Всеки се изказва. Дори не си правя труда да слушам. Изведнъж настъпва неловко мълчание. Гледат ме. Май е дошъл моят ред. Трябва ли да кажа нещо?
- Кампай! – извиквам японския еквивалент на „Наздраве!” и изпивам халбата до дъно.
Зяпат ме тъпо. После смях. Когато се запознавам с нови хора, предпочитам да им давам усещането, че лесно могат да ме разберат. Че знаят какво си мисля, и че те самите са енигма за мен. По този начин винаги имам предимството да изненадвам, вместо да съм изненадан. Не, че има някакво значение, по-скоро някакъв странен навик, придобит незнайно къде и незнайно кога.
- Просто е. – казвам – Жените искат мъже, мъжете искат жени. С изключение на редките случаи, когато мъжете искат мъже, а жените – жени. Отвъд тези граници дискусията става прекалено конкретна, че да генерализираме с подобни безсмислени въпроси.
Мълчание.
- Уиски без лед! Отивам да се изпикая...
Тоалетната е тясна. Кой пък е очаквал нещо различно? На стената е залепена молба от заведението - „Една крачка по-близо”. Имат предвид една крачка по-близо до писоара. Ако мина още една крачка по-близо, ще трябва да вляза вътре, скапаняци! Когато съм пиян често се нервирам от безкрайното количество надписи, съобщения, молби и указания разлепени по всяка възможна гладка повърхност в тоя град. Човек не може да се подхлъзне или да се спъне на спокойствие, без преди това да е бил предупреден!
Вратата се отваря и някакъв тип с повече лак за коса, отколкото майка му е ползвала през изминалата година, ме гледа стреснато. Споко, пич, излизам! Нема да си ги мериме!
Уискито ме чака. Идването ми на масата прекъсва някакъв раговор. Ама, приказвайте си, моля ви! Аз не държа да участвам.
- Колко време остава от „номиходай”-я?
- 30 минути.
В японските кръчми има нещо, което се нарича „номиходай” – пиеш каквото искаш и колкото можеш в рамките на определен период от време. Добра схема, стига клиентите да не са източноевропейци, или скандинавци, или от Великобритания. Изобщо, европейците сме големи пияници.
30 минути? Трябва да забързам темпото. Още две уискита! После бира, джин с тоник, някакъв си коктейл, допивам на някой сакето, последна поръчка, пак уиски. Плащам някаква сума и излизам. Студеният въздух на вечерта. Навсякъде светлини и шумове. Мечти и надежди, и смях, и сълзи, и копнежи, и срам, и пари, и терзания, и успехи, и провали, и живот. Без край. Без смърт. Най-голямата илюзия. Обичам да съм пиян в тоя град!
Кога съм се прибрал? В главата ми напира торнадо от думи. Няма кой да ги чуе. Дори аз съм глух за тях. Лягам си.

четвъртък, 8 март 2012 г.

Свободата придоби форма на Фарадеев кафез

Интернет еба майката на човечеството. Днес, докато пусках рандъм сърч в Гуугъл ми излезе съобщение, че е засечена ненормална активност от мойто АйПи и трябва да докажа, че съм човек, като вкарам един от ония криви кодове, дето ги улучваш от 5-ия път. Целият ми живот се притежава от корпорации като Гуугъл и Фейсбук. Те решават дали съм човек или не. Разпознават лицето ми, като сканират снимки. Знаят къде съм бил, кво съм ял, как съм стигнал до там. Ако имах смартфон щяха да знаят къде съм във всеки един момент. По принцип, не се смятам за параноик, но фактът, че всички намират тва за нормално ме натъжава. Натъжава ме това, че понеже вчера, примерно, съм направил Гуугъл сърч за тва колко му е голям на Мандинго, днеска във Фейсбук ми се появяват реклами за хапчета за уголемяване на пениса. Не виждате ли, че това е ужасно? Не искам Фейсбук да ме свързва с Пешо, дето не сме си говорили от 3-и клас. Аз ше го направя сам, ако е необходимо. Всички на Земята са се побъркали. Тва не е комуникация, тва е извращение. Единствените печеливши са мазни чичковци, които разпродават лична информация на други мазни чичковци. Човек не може да поддържа контакт със всеки рандъм пич, с който е прекарал 2-3 месеца от живота си. Къде са истински важните хора тогава? Всеки ден честитиш рождения ден на някой, с който едва ли ще се срещнеш пак в обозримото бъдеще... после забравяш рождения ден на майка си, щото тя няма фб. И мутацията на човешките взаимоотношения е само върха на айсберга. Единственият начин човек да се чувства свободен е да се завре във Фарадеев кафез. Каква ирония.