Понякога е необходимо да стигнеш до крайности, за да оцениш това, което имаш. Необходимо е да погледнеш всичко отвън с чистото сърце на изгнаник. Понякога трябва да отидеш на майната си, за да преоткриеш очевидното. Всеки ден виждам нещастните лица на съвременните хора. Напреднали, модерни, преуспели, градски, лъскави и оборудвани с последна дума на техниката, нещастни, празни, сериозни, вглъбени, самотни. Бачкат здраво, харчат много, смеят се малко, нямат приятели, освен в "социалните мрежи", а бутонът "харесва ми" е единственият им емоционален отдушник. Докато гледах огромните жилищни термитници на Токио, (тук трябва да призная, че погледът ми вече е претръпнал от тази гледка) си мислех, че има нещо ужасно сбъркано в живота ни. Някаква фундаментална грешка в програмния код, която накрая ще даде син екран и всичко ще спре да работи. Знам, че с времето пронизващият студ на развития капитализъм ще замрази и моето сърце. Но балканецът в мен ще си е жив. Все ще намеря някъде да изпсувам или да се напия. Но не защото е петък вечер и трябва да се разтоваря от стреса, а защото идвам от едно малко, побъркано място, където хората си чупят бутилки в главите, където разговорите лице в лице са още актуални, където да пиеш е социална норма, където, понякога, свободата все още е по-важна от парите.
Някои хора биха си помислили, че с този текст си противореча. Майната им :)
цвете
Преди 8 години
