Права и свободи

Понесена от жарките слънчеви лъчи, дългата ръка на апатията ме е хванала за гърлото и не ме пуска, сякаш аз съм единственото й спасение. "Мързел" биха го нарекли някои по-нечувствителни люде, но аз държа на "политическата коректност" и не използвам такива тежки слова. Ала дори и в това неприятно състояние на духа, нещо в мен се раздвижи, когато вчера прочетох един цитат. Няма да крия, че по принцип мразя цитати. Още от времето, когато в 7 клас непрестанно ми натякваха, че неминуемо трябва да защтавам тезите в едно литературно интерпретативно съчиние (кой изобщо ги измисля тия названия?) с цитат от съответното произведние. Сякаш даскалите по литература не знаеха наизуст 5-те евентуални аргумента, които един седмокласник би могъл да си изсмука от пръстите, за да напише нещо толкова лишено от смисъл и въображение, като литературното интерпретативно съчинение (съжалявам за повторението, ама ме кефи да го произнасям наум). Освен тези мои детски спомени, винаги съм намирал, че цитатите от конкретни автори и философи, които имат претенцията да ни покажат как те са разсъждавали по определен въпрос (като противно на всякаква логика се изваждат от контекст и се пльосват в кавички, окичени някъде на стена или пък в книга с цитати в стил "The best of...") по-често успяват да ме извадят от емоционалния ми еквилибриум, отколкото да ме накарат да се замисля. И въпреки това, вчера се почувствах душевно окрилен от един цитат на Волтер, който чух съвсем случайно. А именно: "Може и да не съм съгласен с това, което казвате, но съм готов да умра, за да защитя правото ви да го кажете." (не претендирам за точност на превода... не знам френски... то дори не е сигурно, че Волтер го е казал... абе, не e тва важното, leave me alone, ok!)
Замислих се, къде е свободата на словото тук и сега. Самият факт, че пиша този текст означава, че я има. Но колко от нас се възползват от нея? Колко от нас дори се замислят, че правото на свободно изказване е извоювано с кръв, а не е някаква си даденост? Днес свободата на словото не е потъпквана от диктатори (поне не и в държави като нашата). Историята е доказала, че насилието не може да убие свободното слово. Но апатията и нихилизмът могат. Истината е, че днес ние потъпкваме свободата на словото. Самите ние, които се давим в океан от свободи, а използваме само правото си на задоволяване на нуждите. Потъпкваме я с глупавата ни автоцензура, с тъпата ни "политическа коректност", с мизерното ни мрънкане вечер вкъщи, последвано от поредния ден на апатично съществувне. Всички ние, които понижаваме тон, когато говорим за властимащите на обществени места. Всички ние, които раждаме реплики като "Абе, много открадна, ама и много направи за града!" (е тва си заслужава да влезе в книга с цитати!). Всички ние, които безропотно седим и чакаме поредния политически Месия да се спусне от висините небесни. Всички ние, които не си купуваме месо, а теглим кредит за нов ДжиЕсЕм. Всички ние убиваме свободата на словото всеки ден. Всички ние не заслужаваме дори да се причисляваме към един и същ биологичен вид с хора като Волтер. Всички ние ще умрем в мизерия - някои в кашони, други в Гучи и Армани - това е без значение, защото мизерията е състояние на духа.